Саския Сарджинсън - Близначките

— Какво? — Бен я гледа, наклонил глава на една страна, извил гъстите си вежди нагоре. — Затворник? Мили боже, Изолта! За какво е в затвора?

— Убил е брата си близнак.

— Исусе!

— Знам, че звучи зле — бързо изрича тя, — но е било случайно. Бил е пиян. Цялата случка се е отразила съкрушаващо върху него — съсипан е.

— Не съм изненадан. Такова нещо би довършило мнозина. — Бен поема ръката й в своята и я стиска. — Трябва ли да общуваш с убийци?

— Той не е опасен от криминална гледна точка. Не е лош, нито е психопат. Той и брат му бяха като диви животни; помня, че майка ни ни казваше, че двамата имали различни граници от тези на останалите хора, и предполагам, че накрая са станали опасни един за друг. Както и да е — не мога да го изоставя точно сега, нали така? Искам да се опитам да помогна. Бих искала да се видя със сестра му, преди да си тръгна, да се сбогувам с нея и да й взема телефонния номер. Тя живее в селото.

Изолта силно стиска пръстите му, долавя лекия ритъм на пулса му.

— Можем ли да се отбием да видим сестрата утре, на път за вкъщи?

Тя кимва.

— Не е нужно да го правиш сама. — Бен я придръпва по-плътно към себе си. Опира брадичка на главата й. — Дай ми шанс, Изи. Не знаеш дали няма да мога да помогна.

Тялото й се отпуска при тези негови думи; цялата се обляга на него, носът й се притиска към гърдите му, в устата й влизат косъмчета остра вълна.

Когато влизат в къщата на Дот, чуват звука от пианото на Кийт Джарет и помирисват домашния аромат на пържен лук.

— Между другото, още нищо не съм казала на Виола — изрича Изолта с равен глас. — Мисля, че това много ще я разстрои.

Дот разтяга дивана във всекидневната, изважда чисти чаршафи и двойна завивка. Спят на дръпнати завеси. Лунната светлина се процежда през накъсаните облаци. Вълните съскат и въздишат при срещата си с каменистия бряг. Изолта е свикнала със звука на морето. Двамата не се любят. Не им изглежда редно, не и тук, в малката къща на Дот, където се чува свистящото й дишане и хъркането на мопса. Пък и са уморени.

Бен я прегръща. Притиска тялото си към гърба й. Формите им си пасват идеално, извивките й съвпадат с неговите. Тя повдига бедра, сгъва колене, така че да седне безтегловна в скута му. Двамата сякаш плуват, залепени един за друг, в тъмнината.

Изолта остава будна, умът й се плъзга неуморно през всичко, което се е случило през последните два дни, стрелка се обратно към миналото, избързва напред, за да се концентрира върху Виола. Помирисва острия аромат на въздуха, който нахлува през отворения прозорец — на рибна консерва, мокра трева и далечния дъх на заспали коне. Някъде там Джон лежи в тясното си легло, под затворническото одеяло, зад заключена врата. Не може да си представи за какво си мисли той, сам в нощта.

Момчетата бяха нещо повече от обикновени смъртни; някаква комбинация от земя и животни и винаги неразривно свързани един с друг. Срещата с Джон й беше помогнала да разбере колко много се е отдалечила от това място, от тяхното детство. Трудно й е да осъзнае смъртта на Майкъл, защото за нея той винаги ще бъде момчето, което броди по горските пътеки с нащърбен зъб и мръсно лице и внимава да не се натъкне на горските работници. Изолта силно стиска очи, усеща болката от загубата, но мъката се плъзва по невъзможността да повярва, подобно на масло по вода.

Чуди се какви ли са картините на Майкъл и дали са запазени някъде. Джон каза, че рисува лица. Може би рисува тях четиримата, такива, каквито са били, преди всичко да се промени — неоформени, недовършени, понесли невинността си, подобно на втора кожа.

Бен е натежал зад гърба й, отпуснат в съня. Тя се обръща и го поглежда, затворен и потръпващ. Миглите му хвърлят сянка върху страните му. Харесва й, че се нуждае от нея. Копнее за това. Свикнала е с типичната за близнаците симбиоза, с връзката, която споделя с Виола — връзката на кръвта, дори когато са на километри разстояние. Мисли за онова, което Бен й каза на брега. Иска да се открие пред него; ще бъде огромно облекчение, ако успее да му разкаже всичко. Започва да разбира, че в него има и друга страна — тази на стабилен човек. Не заслужава подобен партньор, човек, който да я обича, независимо от всичко. Той казва, че иска Изолта да му вярва. Само че каква част от истината може да поеме? Мисълта за онова, което премълчава, я ужасява.

Вълните изхвърлят разни предмети на брега. Вчера намери тялото на малка акула, наполовина изядено и започнало да се разлага. Утре сутринта ще бъдат консервни кутии, парчета дърво, оплетени въжета, някоя и друга обувка: купчина от загубени вещи, замърсяващи плажа. „Морето поглъща неща, мисли си тя, но и ги връща обратно.“