Саския Сарджинсън - Близначките

Разбрала, че сме я измамили, Поли нададе продължителен вой и се вкопчи в ръката ми.

— Не искам. Не ми харесва. — Ноктите й се впиха в плътта ми. Опитах се да се отърся от нея, но тя беше настоятелна; изглежда, страхът я беше заредил със свръхчовешка сила. Пълните пръстчета се впиваха около китката ми подобно на стоманени обръчи, тялото й висеше отпуснато като чувал с картофи.

Дръпнах се рязко, усетих опъване в рамото си при нейния отпор. Опитах отново да се откопча от нея, да отворя пръстите й с моите, но тя не ме пускаше. Стискаше и висеше. Усещах дъха й, силното тупкане на сърцето й. Не трябваше да е тук.

— Трябваше да спиш — викнах й, задъхана от яд, — нали?

Поли запищя като животно, хванато в капан. Прииска ми се да притисна ръка към нея, да затворя зеещата дупка на влажната й уста, за да заглуша рева й. Лицето й изглеждаше странно — сякаш се разпадаше на части или се топеше. Въпреки че се мъчех и борех, тя не ме пускаше. Ноктите й се забиваха все по-дълбоко. Двете се люшкахме из тесния коридор; ударих челото си във възлест камък. Тъмнината и лунната светлина се редуваха така, че части от Поли проблясваха и изчезваха в нищото: див поглед; бутване на рамо; влажен край на език. Отчаянието ме изпълни с паника, блъснах я сляпо, грубо. Тя изохка и падна, като се удари в стената, победена.

Когато стигнах разтреперана до земята, с висящо между пръстите въже, Поли клечеше до входа. Различавах единствено блясъка на носа й и на провиснал кичур от косата й.

Тя виеше, гласът й звучеше уморено и неуверено, но въпреки това излизаше от устата й, неспособен да изрази протеста й.

— Не си отивайте!

Уплаших се от това, което правехме.

— Дали ще е добре? — попитах с треперещ глас.

— Разбира се. — Майкъл беше свалил въжето, беше го навил на кълбо и го беше скрил зад едни магарешки бодили. — Млъквай! — остро прошепна той на Поли. — Ако не си затвориш устата, Черния демон ще те изяде. Мълчиш ли, нищо няма да ти се случи.

Истерията на Поли бе преминала в пресечено хлипане. Почти не я виждахме в тъмното.

— Всичко ще е наред — извиках й. Ръцете ми трепереха. — Не реви като бебе. Скоро ще се върнем. Ето. — Свалих си пуловера и й го хвърлих. — Облечи това.

Хълцащите й ридания ясно се чуваха в притихналия въздух. Но когато кулата остана зад нас, вече не чувахме нищо, освен вълните, свистенето на гумите по пътя и собственото си дишане.

Сенките на отделението се надигат, ясни и обикновени; затварят се около мен: стени, легла, спуснати завеси, фигурите на две сестри в полумрака.

— Извика ли? — Една от сестрите се спира, поглежда към мен и приближава. Надвесва се над леглото ми. Изглежда уморена и изнервена. — Искаш ли нещо?

Друга пациентка кашля задавено в съседно легло. Една жена вика:

— Сестра. Вода.

Кашлицата избухва отново, подобна на автомобилен двигател, който се мъчи да запали. Сестрата се изправя и се мръщи. Изцъква строго и се отдалечава към съседното легло със скърцащите си обувки.

Дъбовата гора беше пропита с черните нюанси на нощта. Небето бе покрито с облаци. От време на време вятърът ги отместваше от луната и светлината попадаше върху някои части на дърветата, разкривайки посягащи към звездите клони и вейки. Спъвахме се неуверено по пътеката, движехме се като слепи. Мислех, че иззад листата ни наблюдават очи. Черния демон. Вървях толкова близо до Изи, че я настъпвах по петите.

Бяхме целите изподрани, клонките ни удряха през лицата, ластарите се увиваха около глезените ни. Никой не продумваше. Обикаляхме наоколо цяла вечност, преди да се озовем на една поляна. Изи каза, че е същата, на която бяхме открили хралупата с кучешката глава. Аз не бях сигурна, но Майкъл огледа дърветата наоколо, като вървеше с протегнати напред ръце.

— Да, това е мястото — каза той. — Ето го дървото.

Очите ни свикнаха с липсата на светлина; вече различавахме формите, дори виждахме собствените си тъмни силуети. Главата сигурно продължаваше да си стои в хралупата — из въздуха се носеше воня на гнила плът. Представих си как се разлага сред листата, пред очите ми изникнаха стърчащи кости, кълбо от червеи, дупка в плътта.

Нарисувахме кръг върху земята — магическа форма. Пръстта беше мека, покрита с мъх и пръчката потъваше дълбоко и обръщаше почвата, докато я движехме около себе си.

— Не трябва ли да кажем нещо? — попитах.

— По-добре не — измърмори Джон. — Не знаем точните думи.

Момчетата извадиха ембриона от торбата си и го поставиха в средата на кръга. Плътта му излъчваше леко сияние в тъмнината. Коленичихме около него. Изи кихна. Никой не се появи.