Саския Сарджинсън - Близначките

— Време е да си лягаме — обяви Изи.

Над градината се спускаше колеблива мъгла. Дърветата плуваха изправени в спокойно бяло езеро. Дръпнахме пердетата в спалнята и легнахме, притаили дъх, заслушани в дишането на Поли, в очакване ритъмът му да се промени. Тя се въртеше и задаваше въпроси, но ние я игнорирахме, загледани в синкавата светлина.

— Искам да отида до тоалетната. Не мога сама. — Поли се втренчи в мен.

Въздъхнах и извърнах очи към тавана, станах и я придружих през влажната трева. Бледата мъгла обгръщаше глезените ни. Отворих вратата на тоалетната и зачаках отвън, скръстила ръце на гърдите си, подобно на някой затворнически надзирател или иконом, а нейният тревожен глас ме питаше отвътре:

— Още ли си там?

Обратно в леглото, тя отново започна с един от безсмислените си въпроси, но Изи изръмжа:

— Млъквай и заспивай!

Котката бутна открехнатата врата и влезе вътре с мъркане и куцукане, размахала опашка. Лапата й беше спаднала доста. Мина над главата на Поли, стъпи върху косата й.

— Не я искам — зациври Поли. — Може да ме ухапе.

Когато най-сетне задиша дълбоко през устата, ние продължихме да лежим неподвижни. Ослушвахме се и чакахме тъмнината да погълне и последните тънки ивици светлина, танцуващи по стените.

Поли измърмори нещо насън и се обърна. Внимателно се измъкнахме от леглата си, всяко проскърцване на старите пружини ни караше да потискаме нервните си възклицания. Заешкото краче се люлееше на шията ми, ноктите му опираха в кожата ми. Навлякохме джинси и гуменки. Отне ни цяла вечност да слезем по извитото стълбище, като предпазливо опипвахме с крак скърцащите дъски. Навън ни заля тежък морски бриз, повлече ни в хладния си порив. Кикотехме се от облекчение, докато измъквахме колелетата от бараката. Препъвахме се в тъмното и блъскахме крака и лакти една в друга. Точно когато застанахме на алеята с ръце на ръчките, готови да потеглим, прозорецът на спалнята се отвори и една фигура се надвеси навън в нощта.

— Къде отивате? — Гласът на Поли трепереше. — Чакайте ме!

Трябваше да я вземем. Нямаше какво друго да се направи. Бяхме строги.

— Трябва да свършим нещо важно — предупредих я.

— Да, и ако дойдеш, трябва да се закълнеш в живота си, че няма да кажеш на никого — добави Изи.

Поли се съгласи с всичко, кимаше енергично, а очите й бяха разширени от очакване. След това се държа добре. Облече пуловер над нощницата и си обу обувките. Седна на колелото зад Изи. Карахме по тъмните пътеки към кръстопътя; Изи трябваше да се изправи на педалите заради допълнителната тежест и пясъка. Когато колелото се накланяше, Поли пискаше и ние й изсъсквахме да мълчи.

От храсталака изскочи елен. Беше голямо, тежко създание с мускулест врат, удържащ тежестта на разкошните му рога. Стоеше по средата на пътя и чакаше с посребрен от лунната светлина гръб. Замръзнахме неподвижни под изпитателния му поглед. Не можех да спра да мисля за ембриона в торбата, да си спомням землистия му и кървав мирис.

Продължихме към кръстопътя, без да говорим. Момчетата ни чакаха.

— Тя не може да дойде — възразиха гневно те. — Няма начин.

Събрахме се в кръг, докато Поли ни чакаше край едно дърво, прозяваше се и се опитваше да си дава вид, че не ни слуша.

— Ако я върнем у дома, само ще се опита да ни последва отново — казах.

— Кулата — предложи Майкъл с нисък глас. — Не е далеч от пътя ни. Може да ни изчака вътре. Оттам няма да може да тръгне след нас.

Потеглихме през виолетовата нощ. Поли седеше на багажника на Джон. Покрай нас се носеха звуците на гората. Радвах се, че съм с останалите, докато очертанията на дърветата се размазваха в още по-дълбока тъмнина. Беше захладняло и аз потръпнах. Край морето пейзажът бе по-светъл; луната хвърляше феерично сияние върху водата. Чакълът изглеждаше като покрит със сребрист слой, сякаш върху него беше паднала ранна слана. Кулата се издигаше пред нас, подобна на гигантски размазан палец.

— Какво ще правим? — попита задъхано Поли. Нашите решителни погледи я накараха да млъкне, но тя наистина беше развълнувана от приключението.

— Ще ти покажем една тайна — каза й Изи. — Нашето скривалище.

Трябваше доста да дърпаме и бутаме, за да я качим горе. Краката и ръцете й бяха като желе. Поли се изправи в коридора и си удари главата в тавана.

— Не ми харесва. Вони — колебливо рече тя.

— Това е специално място. — Гласът ми прозвуча остро. — Сега трябва да отидем да направим нещо. Ще се върнем да те вземем.