Саския Сарджинсън - Близначките

— Можем да си измислим наше заклинание — предложи сестра ми. Но никой от групичката ни не го направи. Поне не на глас. Вместо това се ослушвахме, извличахме звуци от нощта. Всяко пропукване, стенание и шепот ни звучаха многократно по-силно от нормалното.

— Има ли някой тук? — внезапно извика Изи.

Една птица излетя с уплашен крясък. Подскочих и прехапах език, за да не изпищя.

— Защо го направи? — изсъска й Джон.

И тогава всички чухме нещо: тънък писък на измъчено дете. Сърцето ми се свиваше и бумтеше, бях оглупяла от страх, за момент замръзнах, не можех да помръдна или да проговоря. Още един звук. По-близо. Звук от крака на някой или нещо, което се придвижваше през храсталака в нашата посока.

Дърветата и нощта се кършеха и чупеха, когато се спуснах през тях. Джон тичаше до мен, Майкъл отпред, а Изи стискаше края на ризата ми отзад със заседнало в гърлото ридание. Бягахме като сърни.

После ужасът остана зад гърбовете ни, вече бяхме на колелетата си и въртяхме педалите с все сила надолу по пътя. Краката ми сякаш горяха, устата ми беше пресъхнала. Подмина ни синя кортина, фаровете й се плъзнаха по проблясващите ни силуети. Колата намали скоростта, после усили. Стори ми се, че очите на шофьора ме гледат в огледалото. Асфалтовата лента ни отдалечи от гората и мъртвия ембрион. Забавихме въртенето на педалите, успокоихме дъха си. Треперех, пръстите ми едва стискаха колелото, усещах краката си отпуснати и вяли. Майкъл избухна в смях.

— Господи! — възкликна той. — За малко да се напикая от страх!

Докато стигнем до пътя към морето, всички имахме различни версии на случилото се, придавахме му нов смисъл. Слязохме от колелетата и ги забутахме по тясната неравна пътека, като разговаряхме високо. Докоснах устата си и почувствах лепкава влага по пръстите си; сигурно някои от шевовете ми се беше скъсал. Не ми пукаше. Бях замаяна от облекчението, че съм извън гората, далеч от звуците и онова трополене. Бях изтощена. Едва местех краката си. Сега ни се щеше да намерим нещо забавно в нощта, затова си преразказвахме случката, извличайки сили от повторението, един от друг и от пресиления ни смях.

Кулата стърчеше пред погледите ни. Събрахме се пред входа, уморени, с прозевки на уста.

— Поли — извиках. — Сега вече можеш да излезеш.

Морето пропълзя към нас, после се оттегли. Тревата зашепна нещо. Отново извикахме.

— Сигурно е заспала — предположи Майкъл.

Тъмната паст на входа зееше насреща ни.

Джуди отваря вратата, наклонила глава — мъчи се да си сложи една обеца; миглите й са втвърдени от черен туш; облечена е в рокля с цвят на фуксия, опната на гърдите и кръста. Изолта си спомня онази Джуди, онази бляскава тийнейджърка с белия чарлстон от едно време.

— О, ти ли си? Чакам микробуса. Днес ще дойдат да вземат Карл и да го заведат в дневния център. Щом пристигнат, потеглям към града. — Тя поглежда към часовника си. — Скоро ще са тук.

— Минах само да се сбогувам — бързо я успокоява Изолта. — Ще ти оставя номера си. И бих искала да ми дадеш своя, ако нямаш нищо против. Мисля, че трябва да поддържаме връзка. Заради Джон.

Лицето й се затваря.

— Защо?

— Бих искала да помогна. Когато излезе. Помолих жената, при която съм отседнала, да му отиде на свиждане. Дот е художничка. Каза, че ще види картините му. Джон участва в арттерапия.

— Играе си с бои? — Джуди мръщи вежди. — Уж трябва да е в затвора. За него сигурно е като някой летен лагер с всичките онези коне.

— Той е в затвора — тихо отвръща Изолта.

Джуди свива рамене. Разравя разхвърляните боклуци върху масичката за кафе и откъсва крайчеца от стар вестник. Надрасква някакви цифри и подава листчето на Изолта.

— Не се обаждай, ако не се налага. На Кевин няма да му хареса.

Изолта пуска номера в чантата си. Слага листче в ръката на Джуди.

— Това е номерът на домашния ми телефон. И адресът ми в случай, че ти потрябва.

— Мислиш ли си за нея? — Джуди поглежда към Изолта. — За онова малко момиченце.

— Поли.

— Да. Сещаш ли се за нея?

— Всеки ден.

— Така и не разпитаха Бърт или Рег. — Джуди скръства ръце на гърдите си и поглежда през прозореца. — Може би трябваше да кажа нещо. Бърт се опитваше да ме опипва, когато бях малка. Всички деца знаеха за тях. За това, че са странни. Разкопчаваха панталоните си и си изваждаха онези работи.

— Нямах представа.

— Няма причина да си знаела. Вие не бяхте местни, нали? — Устните й се изкривяват, в гласа й се прокрадва подигравка. — Просто временно пребиваващи като всичките онези почиващи.