Саския Сарджинсън - Близначките

— Тази вечер излизам с Франк, за да се запозная с кума му и някои други приятели — каза ни мама на закуска. — Така че Поли ще остане тук с вас. Тя много се радва.

— Не може — бързо отвърна Изи. — Не може да дойде. Не и тази вечер.

— Какво? — намръщи се мама и ни погледна над чашата си с кафе.

— Нищо — казах и сритах Изи под масата.

Излязохме в градината. Бяхме загубили апетита си към препечените филии с мед.

Последвах Изи върху покрива на бараката. Това беше нашето любимо място за размишления. Котката ни откри горе и седна на коленете ми; проточваше слюнка и мъркаше, присвиваше очи към осите, които прелитаха зигзагообразно покрай нас. Слънцето вече печеше силно. Отпуснах ръка върху козината на котката и тя изви топъл гръб, притискайки го към дланта ми.

— Какво ще правим? — попитах нещастно.

— Не знам. — Изи опря брадичка на дланите си, провеси стъпала от ръба на покрития с каменни плочи покрив. — Поли! — Тя сякаш изплю името. — Винаги трябва да разваля всичко.

Видяхме как мама изтърсва трохите на поляната. Тананикаше си, когато се обърна да се върне в кухнята; дъската за хляб беше затъкната под едната й мишница, под другата висеше домакинска кърпа.

През нощта в градината беше нахлуло стадо сърни. Бяха оставили отпечатъци от копита по влажната земя. Двете части на копитата рисуваха форми, които наподобяваха тесни сърца. От наблюдателния си пост виждах как следите бяха очертали мотив през градината, тръгващ от края на дърветата и стигащ до входната ни врата.

— Момчетата ще знаят какво да правим — казах.

— Точно така! — Изи ме изгледа критично. — Наистина ще се зарадват да видят Поли да се влачи след нас, нали?

Продължихме да спорим през остатъка от деня. Времето предвещаваше буря, въздухът беше тежък и залепваше по нас на влажни ленти. Дърветата сякаш се бяха приближили едно до друго в тъмна маса, опасваща градината, и нищичко не потрепваше в тъмните им дълбини. Сърните не се виждаха никакви. Дори заек не излезе от прикритието си. В средата на следобеда се появи котката, куцукаща, с подута като бейзболна бухалка предна лапа.

— Бедната писана. — Мама я вдигна и прегледа лапата. — Ужилена е от нещо. — Погледна нагоре към бараката. — Чудя се, дали под покрива няма гнездо на оси? Ще помоля Франк да погледне.

Когато чухме колата на Франк да влиза в алеята, инстинктът ни подсказа да бягаме — да се скрием в гората, да се хвърлим под къпинака и да останем там. Вместо това двете застанахме една до друга с докосващи се рамене и посрещнахме Франк и Поли с усмивки на лице. Бяхме си казали, че трябва да се държим нормално. Мама изглеждаше изпълнена с облекчение поради факта, че стояхме любезно, предлагахме да пренасяме багаж и да помогнем в приготвянето на вечерята.

Седяхме на леглото и гледахме как Поли разопакова сака си на цветя, как изважда розовата си цяла пижама, как внимателно я сгъва върху матрака, опънат на пода в стаята ни. После извади чифт пухкави чехлички, четка за коса, чисто бельо и четка за зъби. Подреди ги прилежно в редица. Най-накрая измъкна стара пластмасова кукла с нащърбен нос от колекцията на дизайнерката Саша Моргенталер. Положи куклата върху възглавницата си и ни погледна със зачервени страни.

— В колко часа си лягате? — попита ни тя. — Може ли да остана до толкова късно, колкото и вие?

— Може би да — отвърна Изи. — А може би не.

Не бяхме сигурни дали да я вземем с нас, или да я оставим. Цял ден бяхме обсъждали възможностите. Предпочитахме да я оставим заспала, но силно се съмнявахме, че ще ни се подчини и ще си легне, ако ние сме будни.

— Ще трябва да се престорим на заспали — каза Изи.

След като ядохме, вдигнахме масата, докато мама се преобличаше и си слагаше червило на горния етаж. Помахахме им за довиждане от кухненския праг с Поли, застанала помежду ни. Колата заподскача по пътя, а зад нея се вдигаше прах; мама махна с пръсти през прозореца. Приличната на купол глава на Франк бе обърната право напред. Беше предпазлив шофьор. Някъде избуха бухал.

Мама ни беше оставила пакет бурбонски бисквити и кутия портокалов сок. Подкуп за добро поведение. Седяхме около кухненската маса и дъвчехме, а в скута ни се ронеха шоколадови трохи. За да си запълним времето, решихме да играем на карти. Хвърляхме ги, без да внимаваме, и мятахме погледи към часовника на стената. Поли спечели и ние пропуснахме този факт, не се вслушахме в бъбренето й за шаферските рокли. Към девет часа започнахме пресилено да се прозяваме и да разтъркваме очи.