Саския Сарджинсън - Близначките

След момент ме покани да вляза. Обърнах се към него с уста, пълна с въздух, припомних си как слънцето над бараката попада в окото ми и ме заслепява.

— Виола. — Гласът на преподавателя преряза мъглата. Джон се откъсна от мен, произнасяйки беззвучно някакви думи. — Сега може ли да застанеш права за пет минути?

Забих поглед в редицата от лица: смесица от очи, носове и усти. Бях заобиколена от стативи, миризмата на тебешир и прах ме задушаваше. Студентите се бяха фокусирали върху мен, стиснали моливите в готовност, смръщили чела. Една малка електрическа печка бръмчеше край краката ми, изпичаше глезените ми, докато останалата част от тялото ми трепереше.

Свих се и прикрих гърдите си с длани. Всички ме гледаха, изпълнени с очакване и същевременно — празни. Със страх, който ме караше да настръхна, осъзнах, че знаят коя съм; сърцевината ми беше извадена наяве. Покрай мен се разнасяше неуморен шум от стъпки, тихо мърморене. Притиснах чаршафа към себе си. Не можех да продължавам с това. Имах нужда да съм невидима.

Докато вратата се затваряше зад гърба ми, избухнаха гласове, последва объркване, чух преподавателят да ме вика обратно. Повдигаше ми се. Загърната в палтото си, забързах надолу по коридора на път за улицата, пръстите ми докосваха белега, който се спускаше по дължината на носа ми и спираше в устната ми.

Изолта седи на ръба на стола до леглото на Виола. Стиска ръце в скута си, за да престане да ръкомаха. Но номерът не е минал; Виола я гледа подозрително, наклонила глава на една страна.

— Виола. — Тя прочиства гърло, навежда се по-близко към сестра си. — Трябва да ти кажа нещо… Не исках да ти го съобщавам по телефона.

Отделението шуми и бръмчи около тях. Виола я поглежда остро и се мръщи.

— Бях сигурна, че криеш нещо от мен.

— Когато бях в Съфолк, срещнах Джуди — бързо изрича Изолта.

— Джуди? — Виола се надига още малко в леглото си. — Как е тя?

— Добре е. Омъжена е и има син. Открих я в старата къща на семейство Кечпол. Ужасният баща е мъртъв. Линда е в приют за бедни, както изглежда. Странно ми беше да съм отново там.

Изолта отново кашля. Трябва да престане да заобикаля същественото. Няма лесен начин да съобщи на Виола за момчетата.

— Срещнах се и с Джон.

— Джон? — Виола разтваря широко очи.

Изолта поема дълбоко дъх.

— В известен смисъл попаднах на него случайно, докато ме развеждаха из конюшните.

— Какво е правел там? — Виола нетърпеливо се навежда напред. — С конете ли работи?

— Да. Но не така, както си мислиш… — Изолта преглъща. — Там е, докато излежава затворническа присъда.

— Затворник? — Кръвта се отдръпва от лицето на Виола. — Какво се е случило? — Тя се вкопчва в чаршафа. — Разкажи ми. — Гласът й е остър шепот.

— Съжалявам. Няма как да ти го кажа безболезнено — бавно произнася Изолта и посяга да хване ръката на сестра си. — Майкъл е мъртъв.

Изолта вижда как шокът разцъфва върху лицето на Виола. Бързо добавя:

— Сбили са се. Този път Джон е бил този, който е докопал нож. Било е грешка. Джон е бил пиян. И двамата са били.

— Не. — Виола издърпва ръка, запушва ушите си с длани. — Не. Не ти вярвам. — Започва да клати глава наляво–надясно, от устните й се изтръгва ниско стенание. Изолта хвърля бърз поглед из отделението. Изглежда, никой не е забелязал. Тя взема безкръвните пръсти на сестра си в своите, нежно ги разтваря.

— Чуй ме — казва забързано. — Чуй ме. — Ръцете на Виола са като парчета безжизнена плът. — Видях го; той е добре. Почти е излежал присъдата си.

В началото й се струва, че Виола не я е чула или не я е разбрала. Изглежда разфокусирана, погледът й е забит невиждащо в далечината.

После Виола с мъка се изправя, косата й е разбъркана около лицето с обвинително изражение.

— Трябваше да ми кажеш по-рано. — В ъгълчетата на устните й се събира слюнка. — Трябваше да ми кажеш.

— Не ми се струваше редно — отвръща Изолта високо, придържайки се към убедителността на истината, — не и по телефона. Не и когато бях далеч от теб.

Изолта ми разказва нещо за Джуди и някакво дете. Имам чувството, че се нося в пространството. Чувам тънкия й глас, който ме докосва; отделни думи от казаното се закачат за мислите ми.

— Беше толкова странно, че го открих там — казва сестра ми. — Като намеса на Провидението.

Продължава. Успявам да задържа някои думи. Присъда. В затвора Джон рисувал. Някаква жена отишла да го види и казала, че имал талант. Дот. Когато излезе, Джон може да постъпи в училище по изкуствата. Опитвам се да се съсредоточа. Рисуваните пирати, корабите и китовете на Джон преминават бързо пред очите ми; и онзи следобед в жегата, на поляната, неподвижността на заобикалящите ни дървета. Свитите му засрамено рамене. Какво беше казал? Че Майкъл е по-добър художник от него.