Саския Сарджинсън - Близначките

Поглежда към мен:

— Супа?

Забивам поглед в ръцете си, мисля си шокирана, че ноктите на Поли отново са оставили следи върху тях. Но когато вдигам длани към очите си, не виждам нищо друго, освен костите на китките си, които стърчат подобно на малки плуващи лодки под кожата ми.

— Съжалявам — прошепвам. — Поли, съжалявам.

— Как е възможно просто да изчезне? — Мама задаваше този въпрос отново и отново — към чашата си с вино, към вятъра. — Не разбирам.

В началото имаше очакване, надежда, че Поли ще се появи — всички повтаряха, че ще се върне. После дните се проточиха в седмици и очакванията се смениха. Вече търсеха тяло. Но и това не откриха.

Деца изчезват. Сега го знам. Случва се по-често, отколкото предполага човек. Крадат ги от предните дворове и прага на къщите им. Изчезват от паркинги и магазини. Съществуват папки, пълни с имената на изчезналите. Снимки от семейни излизания, от които гледат светнали очички и беззъби усмивки.

Поли Холис. На седем години и половина. Метър и двайсет и седем сантиметра висока. Кафява коса и тъмнокафяви очи. Лунички. Изчезнала. Двайсет и седми август, хиляда деветстотин седемдесет и втора година.

Често съм се чудела как едно име, някога невинно и лично, се превръща в обществена собственост; как става синоним на мъка и предположения, как формата му е омърсена от неизмити пръсти, обръщащи страниците на вестник. Хората го произнасят суеверно. Зареждат го със страх. Значението му се променя завинаги, изпразнено от човека, на когото някога е принадлежало.

Минали са три седмици, откакто научих за Джон. Ям. Всеки ден слагам храна в устата си, дъвча и преглъщам. Махнали са тръбата. Консултантът ми, господин Гроф, е доволен. Потупва с химикалката по коляното си и се усмихва.

— Ако продължаваш така, скоро ще те изпратим у дома. — И ме поглежда, вместо както обикновено да зарее поглед над главата ми. — Отличен напредък, Виола. — Откривам, че тази фраза ми харесва; поглъщам я като слънчева светлина. — Браво.

Когато лежа в тясното си легло, вместо миризмата на дезинфектант и преварена храна усещам аромата на гората: на онова, което е под влагата и спорите, под млечната фиброзна плът на поникващите гъби. Смолистият дъх на паднали борови иглички. Обгръща ме мирис на коне, лисича козина и мъгла. Водата на реката, плътността на калните брегове, обсипани с морски копър и грах, бързащите към морето потоци. Полъх на солена вода, пяна и нагрети от слънцето камъчета.

Той се опита да ми го върне. Не му позволих. Там, в гората, насред тъмнината, с разтупкани силно сърца, докато се ослушвахме да чуем вещерите, Джон приближи, облегна се на мен.

— Виола, съжалявам — прошепна ми.

— За какво?

— Ти знаеш.

— Все ми е тая.

— Стана заради тениската. Тя ме обърка.

— Не ми пука.

— Намерих камъчето. Вземи го.

Той затърси опипом пръстите ми, опита се да притисне камъчето в дланта ми. И аз му отказах, хвърлих го. Стори ми се, че го чух да пада на земята, приглушеното му тупване в мъха. Загубено завинаги в онова място. Името ми, гравирано в гората, в магията и злото.

Мисълта за този момент ме пришпорва. Трябва да се оправя, за да му кажа, че съжалявам, задето го отблъснах. Иска ми се да бях взела камъчето. Ще ми се сега да беше у мен. Отдавна съм му простила, задето бе целунал Изолта. Знам, че казваше истината — беше я целунал по погрешка. Отчаяно си мисля за писмата, които му бях писала от дома на Хети и от приюта — всичките онези тийнейджърски изблици. Защо не бях имала куража да му ги пратя! Боли ме, като си помисля, че е прекарал всичките тези години, без да знае какво изпитвам към него, без да знае дали мисля за него всеки ден — дали се чудя, дали се притеснявам, дали копнея за него.

Откакто започнах да се храня, събрах сили да се разхождам из отделението. Вече ми е по-лесно да спускам крака от леглото. Забравените ми стомашни мускули потрепват, ръцете ми стискат ръбовете на леглото и аз откривам, че мога сама да се изправям до седнало положение. Отмятам чаршафите, които ме стягат като бинтове, плъзвам кльощавите си крака навън и един по един ги свалям на пода.

Сега е време да се поразходя между леглата. Подът е хладен под стъпалата ми, гладък, леко грапав. Тежестта ми пада, изненадва ме, шокира коленете, глезените и пръстите на краката ми. Все още ми е твърде трудно — костите и сухожилията ми болезнено пулсират, фибрите на мускулите ми поддават. Но важното е, че съм права, запазвам баланс и правя стъпка след стъпка. Пресмятам колко стъпки ще ми трябват да стигна до входа на отделението — може би двайсет? После ще дойдат коридорите, асансьорите и шосетата, по които ще трябва да навигирам. Стъпка по стъпка, напомням си.