Саския Сарджинсън - Близначките

За Изолта е очевидно, че Виола трябва да живее с нея постоянно. Вече си е направила сметката. Ако продаде този апартамент, ще разполага с достатъчно пари, за да купи двустаен в по-евтин район. Все още не е споделила плановете си с Бен или Виола; първо иска да получи оценката от агенцията за недвижими имоти.

Виола изглежда много по-добре, но всеки допълнителен шок може да я запрати в предишното състояние, затова Изолта запазва информацията за Джон и камъчето за себе си. Скоро ще я разкрие. Няма закъде да бърза.

На улицата вдишва есенния аромат на пушек и влага. Листата на дърветата променят цвета си, пожълтяват и умират. Поривите на вятъра ги запращат към земята. В канавката лежат кафяви и оранжеви листа, смесени с парчета вестник и фасове от цигари. Изолта върви с рязка забързана стъпка. Торбите с покупки се удрят в краката й. Усеща как острият ръб на един пакет се забива в прасеца й.

Задминава я автобус. От едната му страна се вижда реклама. Изпаднала в екстаз булка гледа отвисоко към минаващия трафик. Роклята й се вие в дантелен кръг, а около нея като розови снежинки се ръсят конфети.

— Франк, моля те… — Мама върви по петите му из цялата къща, дърпа го за ръката. — Чуй ме.

Сакът на Поли с дрехите и четката за зъби е стегнат и чака върху кухненската маса. Франк се поколебава за момент, преди да го вземе; розовият плат изглежда странно в широката му мъжка длан.

— Това ли е всичко? — пита той, като едва помръдва устни.

Тогава Изолта си спомня и хуква към горния етаж да вземе куклата на Поли; връща се, като за малко не се спъва в дупката в мокета, и му я подава. Франк я поема, без да я поглежда. Устата му трепери сред наболата тъмна брада. Страните му са хлътнали, раменете — увиснали като на старец.

— Не си тръгвай. Недей да потегляш просто така, без да…

Мама е плътно зад него, пръстите й се движат отчаяно във въздуха, отварят се и се затварят. Очите й са подпухнали от плач. Тя се спъва и коленете й се удрят в една масичка.

— Няма какво повече да си кажем. — Франк се обръща, притиснал куклата към гърдите си. Пластмасовата й глава виси на една страна. Жълтата изкуствена коса стърчи на туфи. — Моля те да престанеш, Роуз — казва с лишен от емоция глас, после минава покрай мама. — Всичко приключи — казва много тихо той. — Не мога да се оженя за теб.

Отишъл си е. Вратата се затръшва зад гърба му, но мама внезапно се втурва да я отвори, за да извика след него:

— Аз също я обичах. — Гласът й пресеква. — Аз също я обичах.

Думите й увисват в неподвижността на гората. От Франк няма отговор. Двете седят на стъпалата и слушат как пали двигателя на колата си. Отдалечава се по алеята, изкачва хълма към завоя, който отвежда към шосето. „Ако погледне в огледалото за обратно виждане, мисли си Изолта, вече няма да може да види къщата.“

Мама отново плаче. В кухнята се чува дрънченето на стъкло и задавените й ридания. Двете не помръдват от мястото си на най-долното стъпало на стълбището. Навън слънцето се плъзга зад дърветата, небето се простира подобно на посребрени люспи на риба. Над градината падат дълги черни сенки.

Изолта си спомня как Поли прегръщаше мама в болницата, начина, по който беше обвила ръце около шията й, светналото й личице.

Виола прави челна стойка. Балансира по средата на стаята, подпряна на сплетените си пръсти и забитите си в пода лакти. Всичката й кръв се е спуснала надолу и лицето й е доматено червено, а протегнатите й във въздуха стъпала изглеждат безкръвни.

Изолта не й обръща внимание, подминава я на път за кухнята и стоварва торбите върху плота. Знае, че не бива да говори на човек, който е застанал на главата си. Тя изважда продуктите за вечерята, навежда се да извади тиган.

Виола се появява на прага, зачервена и задъхана. Изолта забелязва стърчащите й ключици, прозиращите под тънката тениска ребра. Ще мине доста време, докато наддаде достатъчно, за да не изглежда болезнено кльощава.

— Пак ли си се захванала с йога?

Ще й се да сграбчи сестра си през кръста и да я прегърне. Изглежда, състоянието й се подобрява с всеки изминал ден. Напоследък тенът й се е избистрил и очите й блестят по-ярко.

Докато вади покупките, Изолта вдъхва дълбоко лимоновия аромат на тарагона, пиперливия мирис на магданоза.

— Ммм, помириши само.

Виола заравя нос в зелената китка и послушно вдишва, хванала подправките като булчински букет.

— Прелест — отвръща тя.

— Е, какво е усещането отново да стоиш на главата си?