Саския Сарджинсън - Близначките

— Навън е студено. Времето се е променило — отбелязва той и изважда бутилка бира от джоба си. — Есента е дошла, макар че не виждам никаква сладка плодовитост, само гниещи листа.

— Лондон си е такъв. — Изолта се навежда над кухненския плот, за да получи целувка. Бен кимва към Виола, която се е отпуснала на дивана и гледа телевизия, и повдига въпросително вежди.

— Ще ти кажа по-късно — тихо отвръща Изолта, като поклаща глава. — Как е Стиви? — пита и му подава чаша.

— Не спря да разказва ужасни вицове. Изглежда зле. Както всички в онова отделение. Толкова е депресиращо. — Той налива бирата в чашата прекалено бързо и тя се разпенва и излиза отвън. — По дяволите!

— Дай, аз ще го направя. — Изолта взема чашата, избърсва плота и се обръща да нагласи температурата на котлона под тенджерата с пилешка яхния.

По време на вечерята Виола е мълчалива. Не хапва от пилето. Яде картофи и моркови, старателно отделени от месото в чинията й, дъвче всяка хапка цяла вечност. Изолта се опитва да не поглежда към нея. Бен говори за празната къща, която е намерил в Излингтън. Опитва се да поддържа разговор, да заглади нещата.

— Идеалното място. Всички оригинални елементи са запазени — камини, вградена в плота правоъгълна мивка, капаци на прозорците… всичко. — Има идея да проведе следващата си фотосесия там. Тъмнокафявите му очи блестят с дребни златисти искрици. Чертите на лицето му се повдигат изразително. — Може би ще се съгласиш да станеш стилистка на сесията? Трябва да ангажираме мястото бързо, преди някой друг да си го набележи.

Изолта сбръчква лице, преструва се, че обмисля предложението му.

— Можеш ли да си позволиш да ме наемеш? — шегува се тя.

— Много смешно. Започни да обмисляш идеи — трябва ми драматизъм, може би ще се наложи да използваш висша мода или нещо ексцентрично — обяснява той, говорейки, докато дъвчи.

Тя сипва допълнително храна в чинията му. Трудно е да се държи ведро и весело, да поддържа впечатлението, че всичко е нормално. Виола с нищо не допринася за това. Едва хапва от храната си, забила мълчаливо поглед в чинията. Има обидения вид на човек, когото са подвели. Изолта вижда как Бен надскача собственото си нещастие, как се навежда през масата, за да говори мило на сестра й, как се опитва да й достави удоволствие. Как може да очаква от него да поеме повече от това?

Изолта наблюдава как Виола побутва храната си. След излизането си от болницата сестра й е прекалено оживена, прекалено радостна. Твърде рязка промяна в поведението й. И не е спряла да говори за Джон, за връщане обратно в Съфолк. Това се е превърнало в нещо като идея фикс. Изолта не иска Виола да се връща в онзи свят — да се изправя лице в лице с всичките онези спомени, да види отново Джон, след като знае, че Майкъл е мъртъв заради него. Докато гледа нещастното лице на Виола и си спомня приказките й за духове, й става ясно, че състоянието на сестра й все още не се е подобрило.

Изолта загубва апетит. Чувства смъртоносната тежест на отговорността и разочарованието. Изведнъж се сеща как Виола се беше опитала да си пробие сама ухото, как се беше провалила и как си беше докарала инфекция, която трябваше да лекуват с антибиотици.

Кръчмата в „Пикадили“ е пълна с хора. Дори по средата на деня вътре е мрачно. Помещението е изпълнено с топлината на многото тела, мириса на пот, влажна вълна, спарен дъх и разляна бира. Обзавеждането е захабено, но предлага интимна анонимност. Изолта си мисли как многократно предпочита това пред критичните погледи в провинциалните кръчми. Оглежда се за Дот сред наблъсканите едно до друго тела и я вижда да й маха от една маса в ъгъла. Помахва й в отговор и си проправя път сред тълпата.

— Току-що се връщам от изложба на Пикасо в Кралската академия — казва Дот, докато пали цигара. — Страхотно беше да видя ранните му творби отново — розовия и синия му период. Човек забравя многостранността на този човек и огромния му чист талант. Какъв апетит!

— Ммм. Както за жени, така и за изкуство. — Изолта вдига чаша към устните си, сбръчква нос. Бирата й е твърде сладка и твърде топла. Залива я разфокусираното надигане на разговорите наоколо, притиска я по-плътно към Дот. Налага се да се наведе напред през дима, за да чуе какво казва по-възрастната жена.

— Доста често се срещам с приятеля ти.

Изолта се придвижва към ръба на стола си и я поглежда с очакване. Дот прави одобрителна физиономия — повдигнати вежди, свити устни, кимаща глава.