Саския Сарджинсън - Близначките

С годините Изолта се е разхубавила, а аз съм се стопила. След изчезването на Поли бях престанала да искам да съм красива. Струваше ми се справедливо да съм грозна. Но сега се чудя дали е възможно някога отново да заприличам на сестра си. Представям си я в същата тази рокля. Поглеждам се с надежда в огледалото; но, разбира се, аз изглеждам нелепо сред гънките плат. Гърдите ми са се смалили и роклята зее покрай ключиците, виси свободно около ръцете ми. Потръпвайки, чувам гласа на Джон. Усещам топлината на тялото му, допира на меките му износени джинси и изтъркан на лактите пуловер. Толкова често съм си представяла да ме целува, че тази представа е придобила качеството на спомен. Влязла съм в тялото на сестра си, излетяла съм от кожата си, за да се напъхам в нейната, за да бъда аз онази, която Джон е прегръщал и целувал в тъмната кула. Представям си, че си спомням усещането на устните му, допира на езика му, плъзгането на зъбите му под слюнката. Струва ми се толкова реално.

Никога не ме е целувал. Целуна сестра ми.

— Джон — произнасям името му на глас.

Главата ми се замайва при мисълта за него. Години наред съм си представяла как лови риба в реката, присвил очи срещу слънцето, как размахва пръчки сред папратта, как се смее с брат си, докато поправят някоя стара кола с омазани с машинно масло ръце. Но той е наръгал брат си; гледал го е как умира. Прекарал е години в затвора. А аз не знаех.

Когато хората умират, загубваш начина, по който са те обичали. Начинът, по който са те виждали. Никой не може да замени това. Никой няма да ме обича така, както ме обичаше мама. Не мога да бъда дъщеря на никой друг. Никой няма да ме вижда такава, каквато ме виждаше Джон. Благодарение на обичта си той беше разбрал истината за мен: че съществувам на слоеве, подобно на картина. Можеше да види отделната Виола, ясно и деликатно сама, прозрачна като акварелна скица. Но също така знаеше, че онова момиче се зарежда от магнитното поле на картината отдолу, от смелите и ярки щрихи на четката, изобразяващи Виола-и-Изи . Той разбираше, защото, подобно на мен, беше неизбежно привързан към неизменното уравнение на еднаквостта.

Обвивам ръце около тялото си, хлъзгавата коприна опира в твърдите извивки на ребрата ми, свличам се на пода и придръпвам колене към гърдите си; позволявам си да изпитам болката, която ме изпълва: ужасната болка за него.

— Добро утро. — Бен заравя нос в тила й и Изолта долавя мириса на китайската храна, която си бяха поделили предната вечер, слаба нотка от лосиона му за след бръснене и киселия му сутрешен дъх. Вдишва дълбоко, иска да усети другия аромат, който се крие отдолу, аромата, който обича. Неговият аромат.

Близостта им я вълнува. Може да разчита маниерите на Бен — като навика му да подръпва крайчеца на лявото си ухо, когато се концентрира. Знае, че в маратонките му се крият кокалести, очукани стъпала с паднали сводове, а под висналата му коса, в основата на шията, расте на спирала упорит кичур.

Жегването, което изпитва от чисто физическото му присъствие, от широките му кости и виещите се бедрени мускули, никога не я е напускало. Той се изправя срещу нея с безкомпромисна, абсолютно мъжка нужда.

— Дай да те видя — беше й казал първия път, дръпвайки чаршафа от нея. Тя беше неуверена, раздразнена, докато не разбра, че Бен наистина харесва лекото увисване на гърдите й, гъбестата структура в задната част на бедрата й, виещите се като паяжина по хълбоците й стрии. Беше невъзможно да скрие недостатъците, които винаги бе държала в тайна от мъжете.

„Искам те цялата“ — беше й казал.

— Е — започва той сега, плъзгайки ръце между бедрата й, — няма да работя чак до следобед… Как ти се струва идеята за едно дълго излежаване?

Изолта присвива очи към часовника на нощното шкафче и със съжаление се опира на лакти.

— Мисля, че трябва да се прибирам, не искам да оставям Виола прекалено дълго сама.

Бен въздъхва и бързо я придръпва към себе си.

— Е, значи друг път.

— Ще си взема душ у дома и ще закуся.

— Ще те закарам.

— Не, не ставай глупав, това е свободната ти сутрин. Ще хвана автобуса.

Но Бен вече е отметнал завивките и се е надигнал от леглото; навлича пуловер, пъха кокалестите си стъпала в маратонки.

— Ще се изкъпя, когато се върна — можем да сме мръсни заедно. — Подушва ръката си. — Ммм, страхотно… усещам те по кожата си.

След прекараната вечер Изолта също долавя соления си мирис. Харесва лепкавото усещане от Бен върху себе си, което се стяга като съхнещо лепило върху кожата й. Тялото й е живо, усеща всеки негов нерв. Облича се и прокарва четка през косата си; къдриците й са спаднали, останали са само няколко.