Саския Сарджинсън - Близначките

Виола се подчинява. Свива се като ембрион, притиска лице към възглавницата.

— Нещо боли ли те? — Изолта сяда на леглото и гали студената кожа на рамото й между копринените презрамки.

Виола поклаща глава.

— Просто не мога да престана да мисля за разни неща. Знаеш — за Джон и Майкъл. За онова, което се е случило с тях.

Изолта долавя внезапен полъх от аромата на Бен върху собствената си неизмита кожа. Ароматът на живота. Иска Виола да изпита тази топлина, тази радост.

— Погледни ме — прошепва тя.

Виола се обръща върху възглавницата и поглежда втренчено нагоре. Изолта различава умората, предпазливата пасивност върху лицето й. Изпълнена с обич и раздразнение, тя взема лицето й в шепите си, навежда се да притисне набързо устни към тези на сестра си. Усеща поддаването на напуканата кожа под натиска й, мекотата на плътта й. Долната устна е по-пълна, по-дълбока. Вкусва дъха й.

— Трябва да се оправиш, Виола. — Гледа към нея и настойчивата необходимост в думите й извиква сълзи в очите й. — Трябва.

Виола се отпуска върху възглавницата за момент, докосва устните си. Изглежда замаяна. После леко се усмихва.

— Помниш ли как мама ни целуваше за „лека нощ“? — пита тя.

— Да. — Изолта изправя гръб, отваря уста да се засмее. — Преструвахме се, че сме участници в някой филм. Любовници. Косата й падаше върху лицето ми.

— Миришеше на череши.

— Мама би искала да оздравееш, Виола — казва Изолта. — Би искала да си щастлива.

— Тя беше щастлива с Франк, нали? — Виола разтърква очи. — Той се държеше добре с нея. Не знам защо трябваше да разваляме това. Съсипахме всичко. Заради нас започна отново да пие. Ние сме причината да се самоубие…

— Престани. — Изолта сграбчва ръката й, стиска я здраво. — Не знаехме. Бяхме само деца. Не можем да я върнем. Единственото, което можем да направим сега, е да живеем такъв живот, който тя би искала за нас.

— Да сграбчим живота с две ръце — веднага отвръща Виола. Усмихва се. — Да се радваме. Да сме любопитни.

— Да. Нямаш ли усещането, че сякаш я чуваш? Невинаги беше права. Но ни обичаше.

Виола кима в знак на съгласие.

Изолта казва сериозно:

— Знаеш, че мама не би искала да си в такова състояние.

Виола отново кимва, накланя лице встрани, за да погледне към сестра си.

— Освен това мислеше, че аз си имам теб и ти — мен, нали? Когато умря. Не е знаела, че ще се отдалечим една от друга.

Възцарява се мълчание. Изолта прави гримаса.

— Съжалявам. Знам, че се държах като егоистка. Това беше единственият начин да се справя. Трябваше да се адаптирам. А ти беше твърдо решена да не го правиш. Не знаех как да ти помогна. Но — тя докосва Виола по ръката — ето ни сега двете, по един или друг начин сме оцелели. И все още можем да разчитаме една на друга, нали? Можем да направим нещата по-добри. Този път не трябва да се проваляме — аз не трябва да се провалям.

— А сега вече и Джон е в картината…

— Слушай — бързо казва Изолта, — Дот ще помогне на Джон да влезе в училище по изкуствата. Той има шанс да започне отначало. Това вече не е наша отговорност.

— Не — възразява Виола, поклащайки глава. — Искам да го видя, да му помогна.

— Той не е момчето, което познаваше, Виола — настоява Изолта. — Променил се е. И ние сме се променили. Животът продължава. Трябва да се отърсиш от миналото. Мисли за бъдещето.

Виола отново отваря уста да възрази.

Изолта сменя тактиката.

— Какво мислиш, че се е опитвал да ти каже духът на Поли?

Виола я поглежда изненадано.

— Каза, че не вярваш в това.

— Цялата работа е в това — опитва се да намери правилните думи Изолта, — че ти си я видяла. Това е важното. Дошла е, изпълнена с прошка. Така е, нали? Имала си нужда да я видиш. Имала си нужда да те пусне да продължиш живота си. — Мръщи се. — Мислих много. Виола, права си за Поли. Мъртва е. — Изолта примигва. — Колкото и да ни се иска да е различно, няма какво да сторим — нито ти, нито аз. Не мислиш ли, че би могла да се опиташ да простиш на самата себе си? Ти си талантлива и умна. Можеш да постигнеш толкова много, ако си дадеш шанс.

Виола сяда в леглото.

— Трудно е да продължа просто ей така, Изи. Прекалено трудно е. Не съм силна като теб. — Тя поглежда сестра си. — Само ми кажи едно нещо; трябва да знам. Джон говори ли за мен? Пита ли за мен?

Изолта млъква за момент, после поклаща глава. Кашля.

— Разбира се, че попита как си. Но ми беше ясно, че не иска да се връща в миналото. Честно казано, не изглеждаше особено радостен, че ме вижда. — Забива очи в пода. — Той има нужда от ново начало. Най-доброто, което можеш да направиш, е да му позволиш това.