Саския Сарджинсън - Близначките

— Значи няма дори да изпиеш чаша чай? — Той вече държи ключовете на колата. — Последен шанс?

Изолта поклаща глава, забелязвайки координатите на някаква агенция за недвижими имоти върху масичката в хола. Вдига листчето.

— Какво е това?

— О, къщата, за която ти говорех. — Бен избира ябълка от фруктиерата и забива зъби в плода. — Обявена е за продажба, така че ще трябва да действаме бързо, ако искаме да снимаме там.

Изолта гледа снимката на една къща от епохата на крал Джордж с подредена предна градина и дървена ограда.

— Не е ли малка за фотосесия?

— Няма много стаи, но създава усещане за много по-голямо пространство. Има големи врати и прозорци — малко нереално, като в „Алиса в Страната на чудесата“.

Тя чете: „Декоративни ъгли и бордюри, релси за окачване на картини и дървени лайстни покрай подовете, южно изложение“.

— Звучи прекрасно. — Приема да си хапне от ябълката му. Сладко-киселият вкус изпълва устата й. Схрусква парчето и го преглъща. — Да отидем да я видим тази седмица; ще помисля за идеи, ще поръчам някои дрехи.

На улицата се обляга на Бен, а той прехвърля ръка през раменете й. Лекият ветрец отвява листата от дърветата, завърта ги и ги подмята във въздуха.

— Знаеш ли — казва му тя, — че ако хванеш падащо листо, ще си късметлия през цялата година?

Бен хуква. Спуска се към едно листо, посяга да го улови и пропуска. Завърта се на пети и се втурва след друго. Листата се извиват и въртят, променят посоката и скоростта си. Една жена от отсрещната страна на улицата се обръща да го изгледа, когато той силно замахва, почти пада и отново подскача безгрижно към листата. Изолта закрива устата си с длани и се смее, като го гледа как скача и ругае, забил поглед в небето. Едно голямо кленово листо прелита наблизо и Бен протяга пръсти към него, стисва го в юмрук.

— Ето. — Поднася й го, останал без дъх. — Късмет за цяла година.

Тя взема листото, пожълтяло и поръсено с кафяви точици, и се засмива.

— Кой да предположи, че ще повярваш?

— Пълни глупости — отвръща той. — Но обичам предизвикателствата.

В колата Бен се плясва по челото.

— За малко да забравя да ти кажа. Скоро е годишнината от сватбата на родителите ми.

Отправят се към Челси Бридж, бавно напредват през гъстия трафик. Изолта гледа към широката ивица на реката. В момента има отлив. Кафеникавата вода мие калните брегове. В далечината блести Албърт Бридж.

— Организират тържествена вечеря. Ще бъде официално събитие — ще извадят най-хубавите си сребърни прибори. Страхувам се, че не можем да се измъкнем.

— Кога ще се състои? — Чувства се виновна. Бен отново ще трябва да се промъква през същото задръстване при обратния път към дома.

— На петнайсети октомври — отвръща той, завива в нейната улица и намалява скоростта. Когато спира пред апартамента на Изолта, добавя: — Няма да останем там за през нощта — знам, че ще искаш да се прибереш. Няма да пия като наказателна глоба заради факта, че имам такива отвратителни родители.

Изолта изпитва колебания, докато влиза в апартамента си. Въпросът с духа на Поли виси във въздуха — подобно на осезаемо присъствие, очаква вниманието й. Не иска да говори за това. Но трябва. Изпълва се с неохота, усеща леко раздразнение. Защо сестра й преживява толкова драматично всичко? Защо има толкова труден характер?

Апартаментът е тъмен, щорите са спуснати срещу яркото утро. В началото си мисли, че Виола сигурно още спи. Но диванът не е разтегнат и тя зърва тила й. Сестра й седи неподвижно в дневната. Изолта тихо извиква името й. Виола се надига от мястото си, тръгва спънато по посока на звука, като сляпа.

— Защо седиш в тъмното? Навън е прекрасно. — Изолта приближава до прозореца и вдига щората. Обръща се назад, но двете не се докосват. Стоят на разстояние една от друга.

Виола изглежда уморена и трепери. Примигва срещу внезапния прилив на дневна светлина. Около очите й личи размазан сив грим. По някаква причина е облякла вечерната рокля на Изолта — право парче коприна, която зее и виси върху дребното й тяло и й придава вид на дете, облякло дрехите на майка си. Платът е намачкан, сякаш е спала в него.

— Какво има? — Изолта прехапва устни, усещайки как изпълнилото я задоволство напуска тялото й.

— Нищо. — Виола леко се олюлява. — Снощи не спах много.

— Изобщо ли не си лягала? — Изолта приближава към нея. — Сигурно си изтощена. Ела и полегни. — Прави жест към стаята си. — Използвай моята стая.