Саския Сарджинсън - Близначките

Ядосана от липсата на послание, проверявам плика и откривам издутина в единия му ъгъл. Плъзвам пръсти вътре и докосвам нещо хладно и твърдо, усещам шумоленето на хартия. Изтръсквам предмета и той пада в ръката ми: камъче, увито в сгънато писмо.

„Ви, запазих го непокътнато. Това е единственото нещо, което ми е останало от теб, така че ми е трудно да се разделя с него. Но аз го направих за теб. Знам, че бяхме само деца — но за мен това няма значение. Никога не съм изпитвал същото към никого другиго. Мисълта за теб ми помага да продължа да живея. Имах намерение да тръгна за Лондон и да се опитам да те намеря. Майкъл каза, че съм глупак. Каза, че дори да те открия, ти няма да ме искаш. Разрази се едно от нашите сбивания. Само че този път нещата излязоха от контрол. Взех нож. Но ти вече знаеш останалото. Хваща ме страх, като си помисля, че може да изпитваш отвращение към мен. Няма нужда да ти обяснявам колко много съжалявам за онова, което съм направил, и колко много ми липсва Майкъл.

Сестра ти каза, че си болна — оттогава не съм спрял да се притеснявам. Искам да се грижа за теб, Виола. Ще ми позволиш ли? Никога не сме имали нужда от думи и ми отне много време, за да измисля как да изразя всичко това. Ако можех да те видя сега, щях да те взема в прегръдките си и двамата нямаше да се налага да говорим.

Знам, че не те заслужавам, Ви. Но трябваше да ти изпратя това — да видя дали все още не съм ти безразличен. Каквото и решение да вземеш, ще го уважа. Желая ти само най-доброто, само най-хубавото. Убийството на Майкъл и времето, прекарано в затвора, ме промениха. Знам кое е важно в живота. Знам какво искам. А то е да съм с теб. Ако мислиш, че можем да се видим, дори само за да си поговорим, аз съм тук и те чакам. Обичам те, Ви. Винаги съм те обичал.

Бавно обръщам камъчето и откривам по повърхността му бледи гравирани линии. Едва различавам буквите от името си заради сълзите, които замъгляват очите ми и падат, мокри и солени, по ръцете ми и по потъмняващото камъче. Загубила съм сили и не мога да стана, краката ми се подгъват. Стоварвам се на един стол. Седя в тъмната стая, притискам камъчето и писмото към гърдите си и ридая.

Той вървеше до мен в гората през един летен следобед, подритвайки с крака, без да ме поглежда. Вървях до него, стиснала камъчето. Пръстите ми потриваха пресните букви, които беше издълбал върху твърдата повърхност. Виола. Бяхме онемели от срам. Но това бе моментът, в който чувствата се надигнаха в гърлото ми, подскочиха в сърцето и в тялото ми и ме оставиха без дъх. Същите тези чувства преливат в мен и сега.

Изолта греши. През целия си живот съм смятала, че тя знае по-добре от мен, че разбира правилно нещата, че знае какво да каже. Изправям рамене, избърсвам сълзи, отмятам оплетен кичур влажна коса от лицето си. Краката ми продължават да треперят, но не мога да седя тук и да губя време. Той иска да ме види. Чака ме. Думите танцуват в главата ми, докато, залитайки, се движа из апартамента. Удрям прасеца си в едно кресло, търся си чантата. С треперещи ръце проверявам дали портмонето ми е вътре. Усещането ми за наличието на цел в живота се е върнало и аз тръгвам към масата в хола. Със завъртане на китката откъсвам листа с адреса на конюшнята от тефтера на Изолта, а също и страницата с телефонния номер на Дот.

Блъскането на вятъра по прозореца звучи като аплодисмент. Цветовете на килима и пердетата сякаш са придобили свежа дълбочина и яркост. Бях права. Всичко, което съм чувствала, е било истинско, мисля си, пъхайки ръце в ръкавите на палтото си и затваряйки вратата на апартамента зад гърба си.

Бен завива по автомобилната алея пред къщата на родителите си. Вятърът, който ги блъскаше по магистралата, е тук, сред дърветата в дългата предна градина, извива и накланя клоните им. Големият стар кестен до къщата проскърцва. Голите рози се люлеят напред–назад.

Стиснали бутилка шампанско, Бен и Изолта бързо излизат от колата и притичват към входа. Мъртвите листа се въртят из въздуха, летят ниско над чакъла, струпват се покрай колоните. По пода на коридора рязко потропва чифт токчета.

— Ето ви и вас! Най-накрая. — Анита задържа вратата отворена. — Стори ми се, че чух колата. Мили боже, много е ветровито, нали? Ужасен ли беше трафикът? Елате да се присъедините към останалите. В дневната сме. Има двама души, които не познавате, останалите са обичайните присъстващи. Чичо Робин и леля Пен, семейство Гудфелоу. О, и дъщеря им. — Тя се обръща и високо прошепва: — Бедното момиче, не е наследило красотата на майка си.