Саския Сарджинсън - Близначките

Но нещо продължава да дере. Тя спира, внезапно застанала нащрек, ослушва се. Чува дращенето на нокти по стъкло. Виола е близо. Пръсти се стягат около пръсти. Усеща сухото докосване на тънката като пергамент кожа на Виола. Изолта протяга ръка във въздуха. Нищо. Вледенява се. Прехапва устни, сърцето й бие лудо. Трябва да се прибере у дома.

Лампите примигват и отново светват, изпълват стаята с ослепителна електрическа светлина. Всички се споглеждат изненадани.

— Включих проклетия генератор — извиква Джордж от другата страна на стаята.

Светлините мигат: червени, зелени, жълти. Ръката на Джон е преметната през рамото на Виола, крепи я сигурно във вихрената панаирджийска въртележка. „Мисля, че е бил влюбен в нея“, произнася гласът на Дот; Джон и Виола си шепнат нещо по ъглите, навън, до къщичката на поровете, сами; падането на Виола от кулата, след като Джон е целунал погрешната близначка. Погрешната близначка!

През цялото време истината е била пред очите й. Просто не е можела да я види. Не е искала да я види.

Но това е единственото нещо от миналото, което може да бъде спасено, единственото добро, което може да произлезе от него: Виола и Джон.

Изолта скача на крака, избърсва лице. Трябва да се върне при сестра си. Дръпва пердето и забива поглед навън. През бледото си отражение в прозореца различава изкривената маса на колата на Бен. Три други коли са невредими, но пътят им е запречен от масивния дънер на падналия кестен. В разкъсаното небе диво се люлее луна. Листата се въртят в торнадо; пластмасови торбички и късове хартия се надигат и извиват.

Бен е зад нея, ръцете му се плъзват около кръста й.

— Няма как — казва. — Ще трябва да останем тук като всички останали. Утре ще намерим начин да се приберем у дома.

Дъхът й секва от ярост.

— Но аз забравих да кажа нещо на Виола. — Гласът й е тих и равен. Стиска ръце в юмруци.

— Какво?

Изолта поклаща глава.

— Че у Джон има нещо, което й принадлежи. Едно камъче.

— Не ми изглежда много важно — измърморва Бен озадачено, дъхът му стопля тила й. — Ще я видиш утре. Няма да е прекалено късно, нали?

— Обещах му, че ще й кажа. — Тя се обръща и го поглежда хладно. — Не спазих обещанието си, Бен.

Разполагам с цяло купе само за себе си. Седалките под неоновите лампи са празни. Навън се гонят облаци, текат пред ниско надвисналата луна. Изглежда, вятърът се е усилил още повече. Из въздуха хвърчат пластмасови торбички и разни боклуци; храстите са полегнали върху земята; въжетата от просторите в задните дворове на къщите се късат и плющят; виждам как се срутва част от ограда, сякаш бутната от някой великан.

Облягам чело на мръсния прозорец, чувствам как тялото ми подскача в такт с движението на колелата върху релсите, усещам равномерния пулс на движението напред. Вътре в себе си усещам дърпане, подобно на физическа болка.

Сякаш съм единственият човек на света. Дъхът ми, уловен върху стъклото, се връща обратно към мен, топъл и впримчен в капан. Виждам как отражението ми потрепва, загубено в тъмнината. Отделена съм от Изолта, копирана и пренесена в дивото, като отхвърлен от обществото човек. Сестра ми ми липсва. Пръстите ми се плъзгат надолу по стъклото, усещат го как трепери. Пръсти на духове докосват моите, отражението ми се връща да ме посрещне. Изи не е искала да ме нарани. Тя е моя близначка. Никога няма да спра да я обичам.

Зад отражението ми, между дивите дървета и огънатите от вятъра клони, зървам бягащата природа. Сред сенчестите фигури оживяват най-важните места от моето детство: къщата, кулата, редицата изоставени постройки.

Камъчето е в джоба ми — мъничка тежест върху бедрото ми. Пъхам ръка да го докосна, формата му се слива с дланта ми. Стискам го здраво.

Пейзажът отминава, историята остава назад; изгубени вещи и грешки, уловени във вятъра зад мен. Нямам търпение да стигна до крайната точка на пътуването си, да видя лицето му. Произнасям името му на глас в празното купе. Джон.

Връщам се у дома.

Мястото, в което се развива действието в романа „Близначките“, е вдъхновено от мястото, където съм израснала. Всеки, който познава Съфолк с гората Тангъм, дъбовата гора в Бътли и дивата ивица от чакълести плажове покрай морето, ще разпознае кръглите защитни кули, конете от порода „Съфолк пънч“ по полята и цветовете и материите на провинцията. Но аз съм се възползвала от правото си на творец, за да прекроя този район и да го пригодя към измислената история в „Близначките“; така че разстоянията са се променили, изникнали са нови къщи и са измислени нови пътеки. Но когато описвах и назовавах цветята и растенията в района, направих всичко по силите си да бъда точна; надявам се да бъда извинена, ако съм допуснала грешки.