Саския Сарджинсън - Близначките

Изолта се опитва да се обади на Виола, но телефонните линии са прекъснати.

— Сама е — казва тя на Бен. — Това не ми харесва.

— Всичко ще е наред — уверява я той. — В Лондон вероятно не е чак толкова зле. Ще проспи бурята, без изобщо да разбере, че я е имало.

Изолта колебливо отпива от силната течност. Питието изгаря гърлото й. Всички са се събрали във всекидневната, слушат как се тресат прозорците и как вятърът изтръгва керемиди от покрива. Чуват се резки удари, чупене, постоянен нисък вой. „Звучи като морето“, мисли си Изолта. Енергията на неочакваното се отразява различно на всеки — някои са по-отпуснати, сякаш дрогирани; други, като Анита например, изглеждат развълнувани и застанали нащрек. Внушителният размер на земните стихии ги е сплотил, изтрил е контрастите и социалните условности. Госпожа Гудфелоу и Пени са седнали пред огъня.

— Слушай, исках да ти кажа нещо. Всъщност да те питам. — Бен пъха ръце в джобовете си, после ги изважда.

Тя го поглежда въпросително.

— Реших за онази джорджианска къща. В Излингтън. — Тя вижда как на слепоочието му играе едно мускулче. — Помислих си, че е твърде хубава, за да я изпусна. Искаш ли да живеем двамата там? И Виола ще бъде с нас, къщата е достатъчно голяма. Какво мислиш?

Тя закрива уста с длани.

— Купил си я?

Сърцето й ще се пръсне от щастие. Но не може да приеме предложението му, без да е споделила с него. Обръща се, сгърчва лице. Това е, мисли си. Няма избор.

— Бен — отвръща, като го поглежда отново. — Преди да приема, трябва да ти кажа нещо. Нещо, което трябва да знаеш.

— Не си бременна, нали? — После вижда лицето й. — Извинявай. За какво става дума? Можеш да ми кажеш всичко.

— За нещо ужасно. — Тя поклаща глава. — Страхувам се, Бен… страх ме е да ти кажа.

— Ела. — Той я повежда към един диван в най-тъмния ъгъл на стаята. — Да седнем. Поеми си дълбоко дъх. Слушам те.

Изолта сяда на ръба на дивана и започва да му разказва за Поли и за случилото се през онази далечна нощ с пресекващ и напрегнат глас. Спира, прехапва устни толкова силно, че усеща болка. Излага всички факти пред него, ясно и последователно. Без извинения. Бен нищо не казва. Усеща напрежението в тялото му. Гледа право напред, когато обяснява, че Поли така и не е открита. Завършва забързано, има нужда да приключи с това.

— Какво, никога ли не я намериха?

Изолта поклаща глава.

— Хиляда деветстотин седемдесет и втора година. Случаят беше по всички вестници. В продължение на години се появяваха съобщения, че са я виждали. Но не стигнаха до нищо.

Бен прокарва длан пред очите си, подсвирва леко. Изражението му е затворено. Изолта забелязва, че така той изглежда по-възрастен, чертите му са раздути и тежки. Чака. Пръстите й треперят и се плъзгат по коленете й. Отмества поглед настрана, не може да срещне очите на Бен.

— Значи — бавно пита той — заради това Виола…

Изолта кима. Преглъща и го поглежда. Той се мръщи, веждите му се събират над носа. Остава до нея. Краката им се докосват. Иде й да се срине, да отпусне глава в скута му, да затвори очи. Но седи вдървено, забила поглед право напред. Пред нея Анита се навежда да вдигне парче стъкло. Изолта почти не я вижда; всичките й възприятия са концентрирани върху Бен, готови да уловят всяко натягане на атмосферата или надигане на стена от отвращение, която да го отдели от нея.

— Разбирам. — Той взема ръката й в своята. — Радвам се, че ми каза.

— Наистина ли? Пръстите й лежат безжизнено в неговите. — Не си ли… отвратен?

Внезапен порив на вятъра разтърсва прозорците. Пламъците на свещите потрепват.

— И преди съм ти казвал, че можеш да споделиш всичко с мен. Обичам те. — Бен поклаща глава. — Това е парчето, което липсваше от пъзела. Сега всичко придобива смисъл, в това число отношенията между теб и Виола. — Той се привежда напред. — Мисля, че сега вече разбирам болестта на сестра ти. И майка ти…

Изолта не може да издържи погледа му. Устните й треперят, лицето й се сгърчва. Тя свежда насълзени очи към пода.

— Да — отвръща, когато успява да овладее дъха си. — Случилото се е с нас. Винаги. Лежи над всичко.

Чувствата, които е държала заключени толкова дълго време, изригват под формата на разтърсващи ридания. Главата й се замайва от облекчение.

— Ела тук. — Бен я взема в прегръдките си. — Благодаря ти, че ми се довери — казва тихо. Тя кима, неспособна да отговори. Под ризата му дочува ударите на сърцето му.

Внезапен шум. Кълбо от сажди, спуснало се по комина. Топка мръсотия и черен пушек в стаята. Пени изпищява и скача, кашляйки, на крака. Бен става да я успокои, отвежда я в другия ъгъл. Пени се потупва по бузата, вдига очи към Бен, устата й трепери. Той гледа над главата й, към Изолта, и двамата си разменят поглед, от който стомахът й се свива.