Саския Сарджинсън - Близначките

— Той определено има талант, но са му нужни знанията, които може да му даде едно училище по изкуствата… Трябва му време да се развие. Мога да му помогна да си състави портфолио, ако иска.

Изолта е по-доволна от новината, отколкото си е представяла. Ако Джон наистина има талант, значи съществува надежда. Това му осигурява бъдеще. Добра новина.

— О, не ми благодари. — Дот изправя тежките си рамене. — Беше ми забавно да открия един необработен талант. И да го слушам как говори за брат си, за теб и за сестра ти.

Изолта се сепва.

— Говорил е за това? — Мисли си за затвореното му изражение. Начинът, по който се бе отдалечил от нея, победен и притихнал в горещия следобед.

— Може би му е по-лесно да говори пред непознати. — Дот отхапва парче сирене, сдъвква го и преглъща.

— Какво ти е разказал?

— О, истории за вас, четиримата: нещо за някакъв кон в гората, за преследването на Черния демон. — Тя смачква угарката на цигарата си и вдига поглед към Изолта. — Мисля, че е бил влюбен в сестра ти. Може би все още е.

Изолта поклаща глава.

— Твърде малки бяхме, за да се влюбваме. Само малко експерименти в областта на целувките. Това е всичко. Бяхме приятели. Просто деца, които се мъкнеха заедно.

Дот не казва нищо, отхапва нова хапка от хляба си.

Изолта се мръщи.

— Не мога да си представя, че ти е казал това. Никога не е бил особено приказлив.

— Всичко е в главата му. — Дот се почуква по челото. — Бил е затворен в мислите си в продължение на години. Пред мен се разтовари. Твърди, че изговарянето на думите на глас му помага.

Изолта стрелва Дот с поглед. Какво точно знае?

— Разказа ми за Поли. — Тази жена сигурно умее да чете мисли. — Представям си колко е било трудно животът ви да продължи след нещо подобно… — Тя въздъхва. — А аз ти завиждах, че си имала детство като от приказките.

— О, не знам. Приказките са пълни с тъмнина, нали? — отвръща Изолта, прикривайки шока си. Насилва се да се усмихне, повдига брадичка. — Вещици, канибали, изгубени деца.

— Но вашето не е било просто история, нали?

— Не. — Изолта среща погледа й. — Не. Беше наистина.

Приключват с обяда си. Дот говори за някаква предстояща изложба и коментира шокиращо високите цени в Лондон, както и това колко е различен градът от шейсетте — времето, когато е била студентка в Художествената академия и е живяла на Глостър Роуд.

Двете се прегръщат и се обръщат, за да поемат в противоположни посоки. Изолта се отправя към метростанция „Пикадили“. Сигурно е добре, че Джон е започнал да приказва; но Дот беше права — по-добре е да говори пред непознат човек. Изолта не иска да го вижда отново — беше й прекалено неловко; начинът, по който я гледаше, я беше накарал да се чувства неудобно. Като деца двете с Виола не го бяха разбрали, но Франк се бе оказал прав — растящи в изпълнена с насилие среда, Джон и Майкъл винаги са криели потенциала да бъдат опасни. Майкъл беше предложил да оставят Поли в кулата. Разбира се, Виола отказваше да я слуша, когато Изолта подчертаваше този факт. Сестра й бе неизменно лоялна към момчетата, към паметта на онова споделено детство.

Докато се движи сред излязлата за обедна почивка тълпа, Изолта си мисли за онова, което Дот й беше казала за Джон и Виола. За секунда си представя как Джон стиска камъчето. Мръщи се, примигва, за да прогони спомена. Дори да бяха увлечени един по друг като деца, какво значение би могло да има това сега, в този момент? Само да можеше Виола да си намери партньор, който да я обича и да се грижи за нея, тя отново ще разцъфне, ще стане по-силна и по-самоуверена — последното нещо, от което има нужда сестра й, е някой като Джон, една изтормозена объркана душа, мъж с криминално досие. Смъртта на брат му ще го преследва завинаги. Това неминуемо ще го направи лабилен; и лесно ще го подтикне отново да започне да пие.

Изчаках Изолта и Бен да си тръгнат. Изолта се поспря на входната врата.

— Сигурна ли си, че ще си добре за през нощта?

Кимнах и извих многозначително очи към тавана.

— Вече съм голямо момиче. Вие двамата вървете да се забавлявате.

Те трябва да прекарват известно време насаме, а и когато са тук, не мога да разсъждавам на спокойствие. Наблюдават ме прекалено отблизо, очите им са разтревожени, усмивките — кухи. Нещо не е наред. Изолта крие нещо от мен. Напомня ми за времето, когато бяхме тийнейджърки и живеехме у Хети — за начина, по който сестра ми се затваряше, когато се опитвах да кажа каквото и да било, свързано с миналото.