Саския Сарджинсън - Близначките

Дланта му се отпуска върху ръката ми; усещам допира му с кожата си.

В гърлото ми се надига жлъч. Горчи. Не спирам да го виждам как се отдалечава с клатушкане от тялото на Майкъл, с кръв по ръцете и дрехите. Усещам, че знае, макар и насред алкохолната мъгла, че този акт на жестокост е непоправим, безкраен. Гледа втренчено надолу — виждал е животни да умират, разбира как се случва. Същото става в момента пред очите му. И животното е Майкъл. Пробол е брат си, забил е студената стомана в белия или черния му дроб. Кръвоизлив, черно–червена локва.

Не разбирам как случката не е предизвикала шокова вълна в собственото ми тяло, как не бях чула, как не бях доловила дори само ехо от нея. През цялото време бях мислила единствено за себе си, виждах нарастването на своите нужди, кости, болка.

Джон.

Невъзможно е да съществува без Майкъл. Уплашена съм за него; не виждам как ще оцелее, как ще продължи без брат си.

И разбирам, че трябва да отида при него. Той има нужда от мен.

Столът е празен. Изолта сигурно си е отишла у дома. Не си спомням кога си е тръгнала. Оглеждам се наоколо, изпълнена с усещането за безполезност. Това трябва да престане. Трябва да се оправя.

За пръв път усещам, че имам някаква цел. Имам и друго чувство — за нещо още по-важно, по-голямо от моята болка и моите проблеми. Вкопчвам се в него: ще го използвам, за да се оправя, да ям, да изляза оттук.

Леглото на Джъстин е празно. Гледам как един санитар пристига с чисти чаршафи и започва да го оправя; разгъва чаршафите, заглажда ръбовете.

Покрай леглото ми минава сестра.

— Къде е Джъстин? — спирам я, гласът ми е неестествено висок и рязък.

— Джъстин? Имаш предвид госпожа Мортимър? — Сестрата се мръщи. — Мислех, че знаеш, скъпа. — Тя замълчава, снижава глас. — Почина. Умря. Вчера.

— О — отвърнах. — Не знаех…

— Случило се е през нощта. — Сестрата ме гледа мило. — Не бях на смяна.

Припомням си беззъбата усмивка на Джъстин.

— Синът й знае ли? — Поглеждам към празното легло, към опънатите чисти чаршафи.

Сестрата изглежда объркана, поклаща отрицателно глава.

— Не знам за какво говориш.

— Но всичките й внуци…

Сестрата ме гледа странно; отново леко поклаща глава.

— Никога не е имала посетители, бедната душа.

Зад сестрата долавям някакво бързо движение. Малкото момиченце. Навеждам се напред. То лети през отделението, минава покрай леглата, без да обръща глава, тича прекалено бързо както винаги; днес косата му е сплетена на плитки. Те се развяват зад гърба му. Ако не е внучка на Джъстин, тогава коя е? Отварям уста да попитам сестрата, но тя вече се е отдалечила към другия край на стаята и разговаря с един лекар.

Малкото момиченце подскача на пръсти, както правят всички деца, крайниците му са отпуснати; преодолява законите на гравитацията. Спира, сякаш знае, че си мисля за него. Обръща се и тръгва към мен. Гледа ме с маслинените си очи — спокойни, нетрепващи, тъмни сред бледото луничаво лице.

Мисля, че винаги съм знаела.

За момент усещам как в китките ми се впиват пръсти. Ноктите прорязват кожата ми, остри върху плътта ми, карат ме да простена. Момиченцето се привежда над мен, толкова близо, че усещам топлия му дъх върху кожата си. Мириса на море.

— Ти — прошепвам.

Искам да го докосна, да го задържа. Но съм уплашена. Толкова уплашена, че седя, без да помръдвам, притихнала и неподвижна под чаршафа, с отворена уста и силно вкопчени една в друга ръце. Кожата ми е леденостудена и безжизнена. Не мога да дишам.

Момиченцето се обръща, двете кафяви плитки подскачат. Слънцето проблясва. Порив на вятър, шумолене на пера. И то е изчезнало.

Отделението се връща обратно към мен: потракването на количките, с които разнасят обяда, мърморенето на пациентите, подрънкването на приборите за хранене и таблите. Оплаквания. Усти, които се отварят, затварят и дъвчат. Вонята на варено зеле и картофи. Думи на отказ и протест.

Струва ми се, че чувам смеха му.

Напрягам се да чуя ехото, да го уловя и да го анализирам, за да открия значението му. Звуците на болницата изпълват пространството, не оставят място за нищо друго. Поривът да изпищя, да изкрещя на всичките тези хора да замълчат, е почти непоносим. Стисвам устни и затварям очи, търсейки друг звук от момиченцето.

Когато отварям очи, Вера, помощничката с обяда, се суети около леглото ми. Тя е депресирана, отпусната и пъпчива в синия си гащеризон. Табелката с името й е закачена на обратно.