Саския Сарджинсън - Близначките

— Не мърдай — инструктира ме тя.

Копнеех да ме прегърне. Да се скрия в топлината й и познатите ми аромати. Но мама беше рязка и ядосана. Прегърбих се, отпуснах нещастно рамене, преглътнах сълзите си — чувствах се отблъсната. Грубата кърпа се притисна към кожата ми. Болката ме прониза. Устата ми се напрегна от усилие да замълчи. Опитах се да се дръпна.

— Недей! — заповяда ми тя. — Трябва да видя какво си си причинила.

Водата се обагри в розово. Мама се намръщи.

— За бога! Ще има нужда от шевове. Трябва да отидем до „Бърза помощ“. Ще се обадя да кажа на Франк.

Защо беше нужно Франк да разбира? Но докато се качвах в коша на мотора с руло тоалетна хартия в ръка, забравих за него. Главата ми бумтеше, разкъсаната плът пулсираше. Мама караше бързо, Изи се държеше здраво за кръста й като някоя мида. Кошът подскачаше над издатините и се пързаляше на завоите. Мятах се от едната страна на другата, забила крака в пода. Летните бордюри прелитаха покрай нас в размазано изумрудено, копривата и клоните шибаха по издрасканото предпазно стъкло.

Мина ми през ума, че ще съм грозна и никой никога няма да поиска да ме целуне. Изолта беше откраднала моята целувка. Може би вече никога нямаше да ми се отвори шансът да разбера какво е да те прегръщат така. Какво е Джон да ме прегръща така. Той обичаше нея. В разкъсаната ми плът се смесваха слюнка и кръв. Мразех Джон. Мразех Изи. Пъхнах ръка в джоба си, набутах пръсти в мръсните му краища. Камъчето беше изчезнало. Сигурно беше паднало, когато скочих. Потръпнах. Кошът се наклони над една дупка. Догади ми се. Задавих се, горчивата жлъч опари гърлото ми. Повърнатото излетя измежду пръстите ми: в скута ми се изля воняща пресечена течност.

В болницата не се наложи да чакаме дълго. Вкараха мама и мен в една стая и дръпнаха завеса покрай нас. Лекар в бяла престилка вдяна голяма игла и попита дали са ми слагали ваксина против тетанус. Приведе се ниско над мен, така че видях върха на клепките му и порите по носа му.

— Страхувам се, че малко ще боли — предупреди ме той. Устата му се отваряше и затваряше като на риба. Видях извитите му предни зъби, подуших наситения му дъх.

Затворих очи и сграбчих ръката на мама.

— Дръж се здраво — произнесе тя и гласът й потрепери.

Болката избухна в главата ми. Сякаш в устата ми се заби остро стъкло и се зарови в носа ми; и ето че отново падах — буца плът, торба с мазнини и кости, цепеща въздуха. Усещах тежестта си в тънката мрежа от светлина и вятър. Нищо не ме задържаше изправена. Земята се приближаваше към мен, бърза, твърда и гневна.

— О, Виола! — прошепна мама. — Храброто ми момиче.

От гърлото ми се откъсна стегнато ридание и най-накрая заплаках.

Излязохме в чакалнята. Очите ми бяха подпухнали и приличаха на цепки, лицето ми бе съшито с черен конец. По задната стена на гърлото ми пареше антисептична пудра. Франк и Поли седяха на пластмасови столове до Изи под ярките светлини в чакалнята.

— Те защо са тук? — Облегнах се на мама, още се чувствах замаяна.

Тя ме остави, за да целуне Франк по синята като боровинка буза. Ръката му, по която липсваха косми, се плъзна около тялото й и мама се отпусна върху намачканата му риза, сякаш й харесваше да е толкова близо до него и не възразяваше, че мишницата му е закачена на рамото й. Осъзнах, че роклята, в която е облечена, е от същия плат, над който се беше трудила сутринта. Никога не беше завършвала рокля толкова бързо.

— Виола. — Франк поклати глава, без да отмества ръка от кръста на мама. Фиксира ме с белезникавите си очи. — Какво чувам за някакво падане от стени? Мисля, че вие, момичета, прекарвате твърде много време с онези момчета. Страхувах се, че ще се случи нещо подобно — казах на майка ви, че са от лош сой. — Той се намръщи. — Ябълката не пада по-далеч от дървото.

Мама сви рамене и ни погледна.

— Може би са прекалено диви. — Гласът й звучеше ниско, извинително.

Двете с Изи се спогледахме. Дивотата беше хубаво нещо. Мама винаги ни бе повтаряла, че дивото е прекрасно. Рядко, красиво и вълнуващо. Цял живот живеехме по законите на дивото. Сега тя се беше обърнала срещу нас.

— Е… — Мама хвана Франк за ръката. Изкашля се и ни по-гледна. — Не си представях, че всичко ще протече по този начин, но… планирахме да ви го съобщим тази вечер. И така…

— Това, което майка ви се опитва да каже — прекъсна я Франк, като й се усмихна търпеливо, — е, че я помолих да се омъжи за мен и тя ми оказа честта да приеме.

Поли извика радостно и развълнувано плесна с ръце.