Саския Сарджинсън - Близначките

— Не — отвръща тя. — Още не.

Помирисвам борова смола и мъх. Усещам отпечатъците на пръстите му върху ръката си. Въздухът се сгъстява около мен, наситен с прах и пера.

И знам, че Изолта ме лъже.

— Помниш ли онзи път, когато Джон… — започвам и сестра ми ме поглежда накриво.

— Защо продължаваш да говориш за тях? — Изглежда силно раздразнена. Обръща се да се огледа в огледалото. — Не е здравословно да влачиш тази тема толкова дълго. На шестнайсет сме, за бога! И без това вече щяхме да сме ги забравили.

Отварям уста да протестирам, но Изолта се е концентрирала върху поставянето на сини сенки върху клепачите си; изражението й ясно ми говори, че отказва да ме слуша.

Има си гадже: едно момче от друго училище, с което се е запознала на училищна забава. Младежът пристига пред вратата на Хети с букет цветя, русата му коса е подстригана над яката; аз съм тази, която му отваря, и той се изчервява, извръща поглед настрани, сякаш е видял нещо срамно.

— Не може да сте близначки, нали? — чувам го да казва, когато затварят вратата, пристъпили в лятната вечер.

Наблюдавам Изолта и приятеля й през прозореца. Сестра ми вирва брадичка, смее се в прасковената светлина, топла и влажна от газовете на колите. Той я гледа с обожание, протяга ръка да докосне нейната. Преди да пресекат шосето, спират на тротоара. Приближава автобус и те се скриват от погледа ми.

Сега разбирам, че е имала нужда да бъде различна от мен. Вероятно винаги е мразела факта, че съм като сянка зад гърба й, че й преча да се идентифицира. Когато дойдохме в Лондон, Изи вече не искаше да я смятат за странна. Знаците бяха налице още когато се възхити на облеченото си в училищна униформа отражение в огледалото.

— Ще изглеждаме като всички останали — отбеляза доволно тя, докато внимателно връзваше вратовръзката на бели и зелени ивици пред огледалото в стил арт деко в хола.

Първия учебен ден влязохме заедно в класната стая — сърцето ми силно тупкаше. Изи леко се отдалечи от мен, усмихна се на момичетата, които се струпаха около нас и започнаха да ни разпитват за имената ни.

И двете знаехме, че тя е популярната близначка. По-слабата и по-умната. Винаги е знаела как да разговаря с хората. Но Джон харесваше повече мен.

Не мога да забравя Джон, защото той е вплетен във вените и костите ми, пришит е към сърцето ми. Моментите, които прекарахме заедно в гората и на плажа, продължават да живеят в мен; те са нещо повече от спомени — напомнят ми коя съм в действителност и на кое място принадлежа.

1977 година

„Джон,

Вечер, докато заспивам, заслушана в моторите, ревящи пред прозореца ми, и в откъслечните разговори на непознати, си представям теб и Майкъл сред притихналата гора; моля се баща ви да е някъде на път с камиона, моля се никога повече да не ви удря. И ви виждам щастливи — ти трябва да си щастлив, Джон, заради мен; това е единственото нещо, което ми помага да откривам смисъл в нещата.

Когато вървя по училищните коридори, изпълнени с хихикащи момичета, или крача по прашния Фулам Роуд, оглушала от трафика, в действителност се разхождам по нашите горски пътеки и ти си до мен. После се събуждам за действителността и осъзнавам, че си на километри разстояние от мен. Чудя се дали правиш нещата, които вършехме заедно — дали влизаш без разрешение във фермата на Малет, дали ловиш риба в езерото, дали се катериш по кулата… но ми се повдига дори само като ти пиша за това. Гади ми се при самата мисъл за онова място. Още ли ходиш там?

Дворът на конюшните излъчва познатата миризма на тор, амоняк и коне. На перваза на един прозорец стои очукано старо радио и от него се носи „Никога няма да се откажа от теб“ на Рик Астли. Двама мъже в сини ризи, единият от които си подсвирква в тон с музиката, впрягат два коня. Поставят хамутите върху могъщите рамене на жребците, навеждат се да затегнат каишите, движат се леко покрай задрямалите животни, които стоят кротко с наведени глави. Радиото изпълва въздуха с ритмичен звук и свирукането се носи в задъхано стакато.

— Откажи се, Том — казва вторият мъж. — Направо ме побъркваш.

Изолта се оглежда за Бил. Колебае се дали да не попита мъжете, но двамата са толкова погълнати от работата си, че тя се отказва. Стои и гледа. Конете са с наочници; гривите и опашките им са прилежно сплетени с черни панделки: подковите им блестят от масло. Останалите коне сигурно са на паша. Подсвиркващият мъж отстъпва назад, потупва коня по хълбока. Работата е приключена — конете са впрегнати в шарена каруца.