Саския Сарджинсън - Близначките

— Къде отиваш? — извика Изи след мен.

Застанах на входа, погледнах към огромното небе, към птиците, кръжащи над главата ми, и малките фрагменти от облак. Там горе пространството беше отворено и свободно, пълно със светлина. Почувствах се безтегловна, сякаш без кости, сякаш една част от мен се бе отделила и изчезнала. И тогава разбрах, че можех да летя.

— Гледайте — прошепнах и разперих ръце.

Скочих.

Изолта сяда на лилавия диван с чаша чай в ръка.

— Това е Карл — казва Джуди, като се обръща с широка усмивка към детето. — Страда от церебрална парализа. Пъпната връв се беше оплела около шията му.

— Съжалявам.

— Да. — Джуди свива рамене. — Животът не се развива така, както си го представяме, нали?

— А родителите ти?

— Мама е в приют за бедни. Много ми помага с Карл. — Джуди се навежда да избърше носа на Карл. — Татко почина от удар преди няколко години. Копелето така и не се промени. Бяхме доволни, че си отиде. — Тя подсмърча, усмихва се. — Ед е добре. Работи в гаража в Мартлъшъм. Има две деца. И двете са здрави.

— Какво стана с близнаците? — пита я Изолта.

— След като вие заминахте ли? — Джуди поклаща глава. — Бяха като подивели. Непрекъснато бягаха от вкъщи. Почти не ходеха на училище. Вечно имаха проблеми с полицията. Татко ги преби почти до смърт, но това не ги спря.

Тя слага Карл в скута си. Момчето капризно я дърпа за дрехите, тънките му пръсти опъват плата на ризата й. Тя я разкопчава и то започва да суче от гърдата й.

— Знам, че е прекалено голям. — Джуди поглежда към главата на детето си. — Но това е единственото нещо, което го успокоява.

Изолта извръща поглед встрани. Вижда отражението си в тъмния телевизионен екран, приседнала неловко на ръба на дивана с волани. В стаята не се чува никакъв шум, с изключение на тиктакането на часовника и влажното мляскане на Карл. Изолта си спомня за целувката в кулата. Нейната първа целувка. Шокът от допира на устните му. Присвиването на стомаха й, напорът на езика му в устата й.

Тя се изкашля.

— И после…

— Когато бяха някъде към шестнайсет-седемнайсетгодишни, напуснаха дома ни. Преместиха се в стара каравана в гората. Сдобиха се с един мелез, който изпълняваше ролята на ловджийско куче, и се захванаха да бракониерстват. Ходеха на лов с лампи почти всяка нощ. Ловяха риба в езерата. Успяваха да се изхранват. Понякога отивах да ги видя, носех им по нещо за ядене. — Джуди поклаща глава. — Онова място така смърдеше! Няма да повярваш. Навсякъде се виждаха мъртви зайци, одрани животни. Купища неизмити чинии. Най-странното бе, че стените бяха покрити с рисунки.

— Наистина ли? — привежда се Изолта напред.

— Да. — Джуди се усмихва. — Майкъл. Продължи да рисува. Това беше хубаво, нали?

— О, но аз не знаех за… — гласът на Изолта замира — за рисунките му. — Кимва. — Но какво… какво не беше наред?

Джуди изсумтява.

— То какво ли беше в ред? Двамата пиеха. Предимно домашно приготвен бълвоч. Изкарваше ги от строя в продължение на дни. А когато бяха пияни, сбиванията им ставаха още по-жестоки. Като се има предвид, че бяха живели с баща ни, човек би си помислил, че ще им е писнало от насилие.

Карл е заспал. Джуди отдръпва зърното си от устата му. Главата му се отмята назад, от отворената му уста се процежда струйка мляко.

— Накрая направо си беше касапница. Не убийство. А по онова време Джон все още си беше дете. Скоро ще излезе от затвора — през октомври или ноември, мисля. Макар че не знам какво ще прави.

Тя се намръщва, поглежда към сина си.

— Липсват ми. И двамата. Не беше правилно Майкъл да умре. Това разби сърцето на мама. И моето. Не мога да се видя с Джон. Още не. Затова не ме карай. Просто не мога да бъда покрай него — не мога да дишам, дори не мога да се изправя на крака, когато се сетя за случилото се.

Изолта преглъща и започва:

— Не искам да се намесвам, но ако има нещо, което бих могла да направя…

Лицето на Джуди се изопва и тя я прекъсва:

— Не се нуждаем от помощта ти. Не я искаме. Не можеш да помогнеш с нищо. Прекалено късно е. Получи онова, за което дойде — да хвърлиш един поглед на всичко, което си оставила зад гърба си. Сигурна съм, че ще си доволна да се върнеш към приятния си живот в Лондон, а? Виждала съм името ти по списанията.

Изолта поклаща глава.

— Не е така, Джуди. Просто си помислих…

— Виж какво, не го възприемай погрешно, но Кев скоро ще се върне и няма да му хареса да завари външни хора в къщата си.

Изолта се изправя. Как би могла да възрази срещу неприязънта на Джуди? Простите факти от живота й са твърде очевидни, твърде ужасни, за да се опита да ги смекчи или промени с думи. За миналото не могат да се водят преговори. Тя поглежда надолу към чистия найлонов мокет и кратко кимва.