Саския Сарджинсън - Близначките

— Някоя от тези алчни проклетници трябва да я е изпуснала.

Обсъдихме плана си, седнали с кръстосани по турски крака сред избиващите плевели. Вече имахме дата и се уговорихме да се срещнем в единайсет и половина на кръстопътя между нашата гора и дъбовата горичка. Трябваше да носим фенерчета и връв. И да го извършим, без никой да разбере. Щяхме да се престорим на заспали, да напъхаме възглавници под завивките си.

— Ще си нося ножа — каза Майкъл. Оръжието винаги висеше на колана му. Дълъг ловджийски нож, пъхнат в кожена кания. Ед му го беше подарил, за да му се отплати заради някаква услуга. Джон му завиждаше за него. Поглеждаше настрани всеки път, когато Майкъл го изваждаше, за да издълбае грудки от женско биле или да пререже някоя връв.

— Някой ще плува ли? — попита Изи. — Направо завирам.

— Последният, който влезе във водата, е маймуна — извика Майкъл, вече хукнал към брега.

Надбягвахме се по вълнолома, морската трева ни шибаше по глезените. Спуснахме се по каменистия хълм директно във водата. Студът беше шокиращ. Въпреки че слънцето грееше силно, вълните бяха смразяващи. Семейството надолу по плажа се беше събрало зад брезентовото си прикритие и се хранеше. Момченцето беше зарязало хвърчилото, за да обядва. Чувахме плачът на бебето. Гмурнахме се твърдоглаво във водата, под вълните. Охлузих коляното си на каменистото дъно, глътнах голяма глътка вода от Северно море и изскочих на повърхността, плюейки.

Двете с Изи излязохме първи. С куцукане прекосихме камъните и грабнахме дрехите си. Зъбите ни тракаха на вятъра. Облякохме се още мокри. Гневно смръщих вежди към Изи — беше докопала тениската ми преди мен. Погледнах към буркана с коли на гърдите й, избелялата дума Задръстване, напечатана отдолу.

— Не ме попита.

Тя сви рамене.

— Можеш да облечеш моята.

Въздъхнах дълбоко.

— Знаеш, че тази ми е любимата.

Тя се извърна настрана, доволна от себе си. Нямах енергия да се скарам с нея. Продължих да се мръщя, докато закопчавах ризата й.

Приклекнахме в една вдлъбнатина, прегърнахме се, за да се стоплим; бяхме настръхнали. Вдигнах една костица от сепия и се полюбувах на солидната й белота в дланта ми. Един ястреб кръжеше над високата трева край стената на вълнолома. Гледахме го как се спуска, после — как рязко се издига нагоре и отлита, стиснал нещо в ноктите си.

Откъм стената проблесна нещо: светлината на слънцето се отрази в стъкло. Мъжът, който наблюдаваше птиците. Смушках Изи.

— Перверзник — измърмори тя. — Сигурна съм, че прекарва времето си да ни следи. Птиците са само извинение да си извади бинокъла.

Джон и Майкъл се надпреварваха да се перчат във водата. Бяха силни плувци, отиваха много навътре в морето, рискувайки да попаднат на течение. Някаква яхта приближи, придържайки се към брега; мина съвсем близо до нас, прорязвайки си път сред дълбокия воден канал към устието на реката. Чувахме плясъка на платната и въжетата. Една седнала до румпела жена ни помаха. Момчетата завикаха от водата. Жената рязко стана, стресната от гласовете им, и силно им замаха да се изтеглят към брега. Едно от момчетата, не съм сигурна кое точно, вирна ръката си нагоре и се престори, че потъва. Жената гледаше разтревожена, застанала на румпела, вперила поглед в главите им, които се показваха и се скриваха с отвян от вятъра смях.

— Недейте! — изкрещях им. — На лошо е да се преструвате, че се давите… — Гърлото ми се сви от притеснение, думите ми заглъхнаха в мълчание.

— Елате — опита се да ги подмами Изи. — Имаме хляб. И ябълки.

След като се нахранихме, се опънахме по корем, подгънали ръце под челата си. Лежахме плътно на земята, избягвайки вятъра, и се припичахме като котки на слънцето. Кожата ми, която вече изсъхваше, се стегна и аз изтърках тънкия слой сол от пръстите си. Джон лежеше до мен. Копнеех да намеря ръката му и да я стисна. В този момент той се прозина и въздъхна, а кракът му, уж случайно, падна върху моя. Потръпнах леко, усетила топлата му кожа и тънката кост на пищяла му, притиснати към мекотата на бедрото ми.

Наблизо прелетя пеперуда — кратък проблясък жълто. Зачудих се какъв ли вид беше; бях запомнила наизуст някои наименования от „Книга за пеперудите“: мътно жълта, обикновена синя, сярна светкавица. Назоваването на нещата сякаш ги правеше по-близки. Джон, прошепнах наум и си представих буквите от името му, свързах ги една с друга зад притворените си клепачи.

Унесохме се, заслушани в крясъка на водните птици — черноглави и херингови чайки, и в разбиването на вълните върху камъните.