Саския Сарджинсън - Близначките

Забележката й ме засегна. Джуди беше наша приятелка. Поли разваляше всичко. Продължих да подреждам лаковете, чудех се дали Джон мисли за мен. От време на време чувах дрънкането на метал, приглушените гласове на момчетата. Като награда за всичката работа, която свършихме, Джуди лакира ноктите на Поли в блестящо синьо и ни оскуба веждите.

Поли размахваше ноктите пред очите си и не спря да говори през целия път към вкъщи. Крачехме напред, без да й обръщаме внимание. Кожата, където доскоро се намираха веждите ми, сега сякаш беше гола, челото ми щипеше на свежия въздух.

Поли се задъхваше от преживяното вълнение и тичаше, за да не изостава от нас, засипваше ни с въпроси, без да изчаква отговор: как така косата на Джуди е толкова бяла? Защо дворът им е толкова разхвърлян? Защо телевизорът им непрекъснато е включен, дори когато никой не го гледа? Защо онези близнаци миришат странно?

— Затваряй си устата — тросна се Изи. — Близнаците не миришат. Заради теб си загубихме целия следобед. Момчетата не те харесват.

— И аз не ги харесвам — отвърна неуверено Поли.

Половината ни ваканция беше вече минала, когато най-сетне успяхме да се отървем от Поли и да се срещнем с другите в кулата. Беше горещо, но влажно и мрачно, още от сутринта въздухът сякаш тежеше. Двете с Изи закусихме в градината, отпразнувахме свободата си, като потапяхме престояли малки кексчета в чаши с неразреден сироп. Отмятахме глави назад, за да изцедим последните сладки капчици, докато преглъщахме овлажнелите трохи с оцветени в червено уста.

Мама беше извадила шевната машина и седеше в кухнята сред купчина розови и жълти платове на флорални мотиви. Блъскаше си главата над някакъв нов модел за рокля, който изглеждаше по-сложен от обичайното, ругаеше и се мръщеше, навеждаше се над машината с карфици в устата. Беше пуснала радиото. Чувахме музиката от градината. Песента свърши и някой започна да чете новините.

Пристъпихме в мрачното помещение, за да й кажем „довиждане“, оставихме чашите си в мивката, без да се вслушваме в бръмчащия мъжки глас. Но мама чу нещо, което я накара да изкриви уста.

— О! — ахна тя. — Господи! — Поклати глава и погледна от шевната машина към нас с разширени очи.

И ние с Изи се заслушахме, докато гласът по радиото съобщаваше, че някакъв мъж застрелял някакви хора, майка с децата й — непознати, срещнати на улицата. Мама протегна ръка да спре гласа. Избърса очи и лицето й се сгърчи, устните й се свиха и после се разтвориха, сякаш искаше да каже нещо, но не можеше.

Намръщих се, като си представих войник в униформа, преметнал автомат на рамо.

— Къде е станало? — попитах с внезапно пресъхнала уста, защото си представих момчетата, застреляни на прашната пътека.

— О, скъпа! — Мама направи гримаса. — Не. Не е тук. Случило се е далече. На друго място.

Насили се да се усмихне.

— Ще ми се да не бяхме чули. — Тя впери поглед в нас. — Къде отивате?

— Излизаме — отвърнахме. Никога преди не ни беше задавала този въпрос.

— С момчетата ли?

Кимнахме предпазливо.

Мама въздъхна.

— Внимавайте! Знаете, че произхождат от… различно семейство. Вината не е тяхна, бедните дечица, но въпреки това те не спазват същите граници като останалите хора. Просто трябва да запомните това. — Продължи да ни гледа втренчено. — Може би, може би трябва да останете тук с мен. Можете да пошиете малко…

Намръщихме се и я изгледахме, потърсихме по лицето й знаци за скрита шега; това не можеше да е поредният скок към нейните нови опити да ни дисциплинира, един от неприятните странични ефекти от влиянието на Франк — наистина ли щеше да ни накара да си останем у дома? Облада ме паника, чувството за несправедливост се надигна в гърлото ми. Беше провалила толкова много дни, като ни беше карала да се грижим за Поли.

— Не. Съжалявам. Вървете тогава. — Мама отново поклати глава, опита се да се усмихне. — Няма нищо. Държа се като глупачка. Всичко е наред. Този мъж… просто забравете за него.

Обърнахме се облекчено.

— Знаете ли — рече тя, като повиши глас, сякаш не говореше само на нас, а на цяла тълпа хора, — начинът, по който живеем, е наш избор и наше право — нищо не трябва да ни кара да се страхуваме от това да бъдем свободни. Никога.

Насилихме се да се усмихнем от учтивост, спрели на вратата. Каквото и да се беше случило в някакъв град, наречен Хънгърфорд, то по никакъв начин не ни засягаше. Това бяха просто гласове по радиото. Денят се разтваряше, горещ и изпълнен с обещания, и ни принадлежеше.