Саския Сарджинсън - Близначките

Поли се разплака, едрите сълзи се насъбраха в очите й, плъзнаха се по страните й, влажните капки се спуснаха покрай носа и по брадичката й. За моя голяма изненада тя не избяга и не отиде да ме изклюкари — остана с мен, вървеше подире ми с отпуснати рамене, отблъсната като някое смъмрено куче. Неловко придвижих ръце да я докосна. „Може би, мислех си, трябва да преметна ръка през рамото й.“ Но тя се съвзе, преди да го направя, и отново започна с неспирното си бъбрене и нито леденото ни мълчание, нито саркастичните ни забележки успяха да й затворят устата.

— Защо нямате вътрешна тоалетна? — попита за стотен път. Затова със стиснати устни й обяснихме, че не всички къщи имат вътрешни бани и тоалетни и че на мама външната тоалетна й харесва, защото е „автентична“.

— Страшна е — прошепна Поли. — Не обичам тъмното. Нито паяците.

— Ами тогава недей да ходиш там — посъветва я Изи. — Стискай се.

— Или ходи зад някой храст — добавих.

Тоалетната беше малка постройка в края на двора. Беше направена от дъски и вътре не влизаше никаква светлина. В ъглите й се спотайваха огромни паяци. Беше издигната направо на земята, струйки вода проникваха под вратата и превръщаха пръстта в кал. Ние с Изи също не харесвахме външната тоалетна особено.

Един влажен следобед, когато за пореден път ни оставиха сами с Поли, извадихме нещата за рисуване. Летният дъжд шибаше по прозорците, котката влезе вътре и отръска мократа си козина. Изолта заровичка из кутията със счупени моливи и сухи флумастери, раздаде хартия, откъсната от стара тетрадка. В дъното на шкафа открих листа с пиратите и крокодилите на Джон. Изгладих рисунката с пръсти и я пъхнах в задния си джоб. Не бях го виждала от дни. Липсваше ми и това усещане много приличаше на носталгия по дома.

Поли седна на пода, от концентрация върхът на езика й се подаде навън. Първата й рисунка трябваше да представлява къща. Но на листа наистина се виждаше само един черен квадрат с мънички прозорчета.

— Забравила си да сложиш врата — отбеляза Изи. Поли погледна рисунката си и започна да драска по нея като някое бебе, докато моливът й не проби хартията. Игнорирахме я и започнахме да рисуваме принцеси. Този път тя положи истинско усилие. Подсмърчайки, се наведе над листа, като внимаваше да не излиза от линиите. Принцесата й имаше дълга кафява коса и от очите й се ронеха мастилени сълзи.

— Защо плаче принцесата ти? — попитах я.

— Това е майка ми. — Кръглото като месечина лице на Поли се извърна нагоре към мен. — Тя е принцеса в небето. Тъжна е, защото вече не може да ме види.

Преглътнах засрамено. Мама беше казала, че трябва да обичаме Поли. Знаехме, че майка й е мъртва и че това е нещо много тъжно; но никой не ни беше казал от какво е умряла, нито — кога. Отворих и затворих уста. Беше невъзможно да обичаш толкова дразнещ човек като Поли.

— Дъждът престана — каза Изи. — Хайде да си построим язовир.

Момчетата не се зарадваха особено, когато се появихме у тях с Поли по петите ни.

— Не можем да правим нищо, когато тя е с нас — оплакаха се те. Него ден двамата близнаци ни игнорираха и прекараха следобеда с Ед, опитвайки се да поправят стария мотор, който лежеше на предната алея. Джуди, която се беше проснала пред телевизора и лакираше ноктите на краката си, стана, щом видя Поли.

— Сладурана — обяви тя, хвана едната плитка на Поли и я завъртя. — Прилича на Дороти от „Магьосникът от Оз“.

По него време Джуди вече ходеше с Кевин Кери и носеше огърлица от тъмни синини на врата си. Никога не се опита да ги скрие. Бяха любовни ухапвания. Питахме се колко ли силно болят и дали на Кевин му харесва вкусът на кръв. Джон никога не ми беше причинявал подобно нещо — докоснах бързо врата си с надеждата, че това няма да ми се случи. Дори още не се бяхме целували по устата. Но на мен ми се щеше. Упражнявах се на опакото на ръката си, залепях силно устни върху обсипаната си с лунички кожа, когато Изи не гледаше.

Джуди ни покани в светилището си — нейната стая, където двете с Изи се заехме да сортираме по цвят огромната й колекция от червила и лакове за нокти; подредихме безброй малки бурканчета и шишенца. Джуди придърпа Поли в скута си, сякаш беше бебе, разпусна плитките й и среса косата й. Поли се притисна към нея, покорна и сънена. След малко пъхна палец в устата си.

— Твърде голяма си за това — смъмрих я строго. Поли не ми обърна внимание, а Джуди я прегърна още по-силно.

— Остави я. — Смръщи вежди. — Тя е само едно малко момиченце.