Саския Сарджинсън - Близначките

Взехме колелетата си. Гората беше притихнала, сякаш плоска от жегата. Неподвижните дървета висяха замръзнали над нас. Асфалтът по пътя се топеше, гумите ни залепваха по него. Тревата се опитваше да покара през обгорялата земя, овцете и кравите лежаха отпуснати в сенките. Но в мига, в който завихме по вълнолома, острият солен вятър запрати косите ни в очите, зашиба ни и затрудни карането на велосипедите. Хладината ни донесе облекчение. Отворихме уста да я погълнем.

В края на пътя се виждаха паркирани две коли, кафяв роувър и синя кортина. Едно семейство сваляше одеяла и кошници за пикник върху чакъла. Жената държеше дебелия си син за ръка, а мъжът носеше пищящо бебе. Вървяха спънато срещу вятъра.

Изпитахме облекчение, че на вълнолома няма никой друг. На два пъти, докато бяхме с момчетата, бяхме засичали някакъв човек в края на блатата. Миришеше на пръст и пушек и беше увит в окъсано палто дори когато имаше слънце. Гледаше ни втренчено с присвити очи и съскаше, подобно на гъсок, през изпочупените си зъби. Когато минахме покрай него, той всмука бузи и изплю надалеч жълта плюнка. Чухме приглушеното й тупване върху земята.

— Бракониер — каза Джон.

— Ако трябва, ще се сбием с него — добави Майкъл.

— Да, можем да победим всеки — потвърди Джон. — Никой не може да ни се опре, ако се бием заедно.

Тогава се сетих за баща им, но нищо не казах. Вярвах на момчетата. Не бих искала да съм човекът, срещу когото двамата биха се сдружили. Достатъчно зле беше, когато ги гледах как се бият помежду си.

Като хвърлихме поглед назад, за да се уверим, че никой не гледа, завлякохме колелетата под обичайния храст. Чопърите на момчетата вече лежаха там, скрити под листата. Докоснах колелото на Джон, ръката ми поглади студените спици на едната гума. Скоро щях да го видя. В гърдите ми запърха вълнение. Семейството на плажа не ни обръщаше внимание. Бащата помагаше на сина си да развие връвта на едно хвърчило. Вятърът веднага подхвана червено–жълтия триъгълник и той полетя право към небето. Чувах плющенето на пластмасата, докато хвърчилото се напрягаше срещу вятъра, а чайките кръжаха около него.

Сенките в кулата ме ослепиха; внимателно последвах Изи, като подбирах къде точно да стъпя върху счупените дъски на пода, под стъпалата ми шумоляха пера; момчетата вече бяха на стъпалата и нетърпеливо се обръщаха към нас. Зърнах профила на Джон и устата ми пресъхна.

От покрива видях как дебелото дете върви на заден ход в далечината, свързано с хвърчилото си с дълга опъната каишка от невидима връв. Родителите бяха наполовина скрити зад раирана брезентова тента, която ги пазеше от вятъра. Бяха единствените хора на плажа, като изключим двамата рибари по-нагоре — анонимни силуети, приклекнали току до водата.

— Може би, ако скоча, ще полетя — казах и се наведох над стената така, че косата ми да увисне надолу — също като хвърчило. Вятърът ще ме понесе.

— Не ставай глупава — сряза ме Майкъл. — Ще си счупиш врата.

— Вижте, танкер. — Джон застана плътно зад мен. Кожата ми настръхна от близостта му. Представих си, че чувам ударите на сърцето му. Пред нас висяха далечно захвърлени мъгли, безкрайно чисто пространство от въздух и плаж, море и небе. Самотният танкер пълзеше подобно на мъничък бръмбар по линията на хоризонта. Но аз не гледах. Цялото ми внимание беше съсредоточено върху чувствените вълни помежду ни, върху начина, по който нежно подръпваха цялото ми същество. Стомахът ми се сви от главозамайващо удоволствие.

— През следващите два дни ще има пълнолуние — обяви Майкъл. — Трябва да измислим план.

Пъхнах ръка в джоба си, докоснах камъка. Не ми беше трудно да запазя тази тайна от Изи, защото споделянето й щеше да разводни удоволствието, а и знаех, че тя ще ми завижда, ще ми хвърля криви погледи, ще се опита да измисли как да го отнеме от мен. Държах камъчето на сигурно място в джоба си, а когато се налагаше, го прехвърлях на дъното на нашата изоставена къща за кукли. Виола. Пръстите ми проследиха очертанието на буквите, следвайки вдлъбнатините върху гладката повърхност.

Изи скочи от стената, приземи се върху нещо и изруга, когато стъпалото й се изкриви и се подхлъзна. По покрива издрънча някаква ламарина и аз се наведох да я вдигна. Беше празна консервна кутия от херинга. Джон я взе от ръката ми, пръстите му докоснаха моите. Той ми намигна и аз стиснах устни, за да потисна кикота си. Джон вдигна кутията и я подуши. По нея беше останало залепено резенче домат и парченце от рибешки гръбнак. Започнахме да се чудим как се е озовала тук. Майкъл погледна към стрелкащите се чайки и сви рамене.