Саския Сарджинсън - Близначките

— Един ден, когато порасна, ще имам лодка като тази — заяви Майкъл. — Ще обиколя света с нея.

— Ами Джон? — попита Изи.

— О, той също ще дойде.

— Може да дойда. А може и да не дойда — отвърна Джон и се изтърколи настрани от мен. Заболя ме от липсващата тежест на крака му.

Възцари се тишина; знаех, че братята никога не биха могли да живеят разделени, да вършат различни неща, да позволят на една лодка да отведе единия далеч от другия.

— Не — подразни ги Изи. — Двамата ще свършите като Бърт и Рег; малко чалнати в главата и ще садите заедно зеленчуци.

Майкъл разсеяно хвърли няколко камъчета по нея. Никой от нас не можеше да си представи, че ще стане толкова стар като братята. Това тук беше нашият живот: плажът, слънцето върху лицата ни, морската сол, щипеща кожата ни.

Върнахме се в кулата. Изи се спъна и за малко да падне през една дупка в изгнилите дъски. Хванах я за ръката и я издърпах обратно.

— Да играем на жмичка — предложи Джон. — Къщата ни ще е покривът. Лявата му страна.

— Пу, аз жумя — извика Майкъл. — Почваме сега!

Разпръснахме се, докато Майкъл се изкачваше с маршова стъпка по каменните стъпала и броеше високо на глас. Напъхах се в тясното пространство зад една влажна преграда. Зад дъската почти нямаше въздух, паяжините проточваха меките си нишки през лицето ми. Планът ми беше да хукна нагоре по стълбите, докато Майкъл преследва някой от останалите. Не знаех къде са другите двама. Чух как стомахът ми изкъркори в тишината.

Майкъл влезе в помещението и се огледа. От начина, по който махаше ръце, ми стана ясно, че му е писнало да търси без резултат. Притаих дъх, притиснах се назад, стиснах очи. Вслушвах се напрегнато, стори ми се, че го чувам как се качва нагоре по стълбите. Осмелих се да надникна иззад дъската и различих някаква пълзяща фигура да приближава откъм входа с лъснала руса коса. Изи, на четири крака. Огледа се внимателно на всички страни, после приклекна в голямата зала, опряла колене и пръсти в черната като сажди прах. Канех се да й изсъскам да дойде да се скрие при мен, когато чух тропота на приближаващи крака.

В стаята влезе Джон, не Майкъл. Когато видя Изи, приклекнала там, се спря. С внезапна решителност прекоси пространството между себе си и нея, ръцете му сякаш му проправяха път през сгъстения въздух. Излязох от скривалището си и отворих уста да им извикам. Но Джон хвана Изи за раменете и я придърпа към себе си. Тя се изправи в ръцете му. И устата му покри нейната.

Залепналите им устни се движеха. Ръцете му се обвиха около тялото й и тя отметна глава назад. Джон стоеше като пуснал корени в пода и Изи сякаш падна върху него с подгънати колене. Той премести едната си ръка и дланта му обгърна лицето й. Мракът се сгъсти около двамата, с изключение на един слънчев лъч, който падаше върху рамото на Джон подобно на меч.

Това не беше възможно! Тялото ми се сви като ударено. Не знаех какво да правя. Исках да им извикам да престанат. Исках да изчезна. Нов тропот по стълбището и в стаята изскочи Майкъл.

— Видях ви! — извика той. Гласът му замря несигурно, очите му се напрегнаха да възприемат както трябва гледката, която двамата представляваха, притиснали едно към друго бледите си лица.

Изолта и Джон се разделиха. Джон се завъртя на пети. Когато ме видя, се стресна, тръгна със залитане към мен, сякаш искаше да ме докосне, после спря, прокарвайки пръсти през косата си.

— Джон? — изгледа го въпросително Майкъл.

Джон се обърна към брат си. Изи беше покрила устата си с длан, ококорила очи. Настъпи момент, вероятно продължил само секунда, в който четиримата стояхме напълно неподвижни. После някакъв гарван влетя през един от прозорците. Уплашен от присъствието ни, размаха паникьосано криле, за да излети обратно навън. Извивката на тялото му премина съвсем близо до мен, крилете му се размахваха надолу–нагоре. Трепнах и когато перата докоснаха страната ми, изпищях; видях едно тъмно око, приближаващи към мен извити нокти. Прахолякът се завъртя като пушек около нас. Последва объркване — играта още не беше приключила.

Подминах Джон и Изи. В изгнилите дъски под краката ми не се отвори никаква дупка, която да ме погълне. Майкъл извика с не особено голям ентусиазъм:

— Видях те, Виола!

Задушавах се. Усещах прах в устата си, между зъбите ми, подобно на пясък. По страната си още усещах допира на гарванови пера, шибването през кожата ми. Не обърнах внимание на Майкъл. Трябваше ми въздух. Имах нужда да дишам.