Саския Сарджинсън - Близначките

Франк обичаше да ни развлича и в своята къща, може би за да докаже, че като вдовец е придобил домакински умения. При такива случаи мама беше нервна, играеше си с косата си и си слагаше сини сенки и розово червило, които я правеха да изглежда по-обикновена, по-възрастна. Набутваше стъпалата си в обувки и дъвчеше магданоз, за да замаскира миризмата на тютюн в дъха си. Не можа да откаже цигарите напълно, правеше компромис, като ги свиваше много тънки и пушеше навън, пред кухненската врата, когато Франк не беше у дома; „Това едва ли може да се нарече цигара“, казваше, като отлепяше някое случайно попаднало късче тютюн от устната си.

И сега се потърка по ръцете, преди да позвъни на входната врата.

— Бъдете добри, момичета — умолително рече тя. — И се усмихвайте заради мен.

Така че трябваше да изтърпим седенето в подредената всекидневна, която миришеше на застояло и на препарат за полиране. Потънахме неохотно в мекия диван.

Марширувахме със стиснати челюсти из къщата, докато Франк ни показваше мебелите, които сам беше направил, и гледахме със стъклени погледи. Мама се засмя с нейния задъхан смях.

— Какво въображение! — възкликна тя, като се престори, че се възхищава на таблата на леглото на Поли. Прокара пръсти през една етажерка за книги и ахна, когато Франк посочи към рамката на един прозорец. — Божичко, как си успял да направиш това?

Франк удари с кокалчетата на пръстите си по кухненската маса.

— Може да не ми повярвате, но това всъщност беше стара врата на хамбар — обясни ни той. — Виждате ли я? Човек вече не може да намери такъв материал. Толкова е твърд, че счупих два триона в него.

Музикалните сертификати на Поли бяха поставени в рамки и висяха на стената в трапезарията. Часовникът на полицата на камината тиктакаше силно. Обядът започна точно в един часа; винаги се сервираше печено агнешко, картофи, моркови и грах. Побутвахме кървавите парчета месо из мазните локви грейви и копнеехме да сме навън, в гората, или край морето, с момчетата. Страдах за Джон мълчаливо; тази болка ме различаваше от Изи.

Една гореща неделя предприехме продължително пътуване до Саутуолд в мини мориса на Франк, за да си направим пикник там. Седяхме натъпкани на задната седалка — Поли беше по средата и настояваше да играем на въженце с нея.

— Аз първи видях морето! — извика ведро Франк.

— Господи, нямам търпение да усетя пясъка между пръстите на краката си! — Мама свали прозореца и косата й се разпиля като сребърни кордели.

Двете с Изи се спогледахме с досада над главата на Поли. Защо трябваше да изтърпим едночасово пътуване, след като на десет минути от вратата ни имаше идеален плаж?

После мама започна да оставя Поли с нас.

— Просто й позволете да се помотае за малко с вас — казваше. — Ние с Франк трябва да отскочим до града.

Веспата стоеше зарязана на градинската пътека. Франк обичаше да разхожда мама с колата си. Той й отваряше вратата, изчакваше, наклонил глава на една страна, мама да седне на седалката. После затръшваше вратата прекалено внимателно, все едно майка ни нямаше достатъчно мозък или сили да го стори сама — сякаш беше някоя много стара дама или кралицата. Мразехме това. Когато ги гледахме как се отдалечават, си мислехме, че тя никога повече няма да се върне.

Изолта протестираше.

— Но, мамо, защо го харесваш? Той е досаден! — възкликна веднъж тя.

— Не желая да те чувам да говориш така. — Мама я погледна строго. — Не е досаден — добави. — Всъщност е много умен. Но още по-важното е, че е добър. На него може да се разчита. И е практичен. Господи, нямате представа какво облекчение е да бъдеш с мъж, който може да смени маркуча, да направи стол, за бога! — Тя отметна глава назад. — Нямате представа… Писнало ми е от мъже, които само се въргалят наоколо и прекарват времето си в съзерцание на пъпа си, наистина ми е писнало.

Поли искаше да прави разни неща с нас. Достатъчно трудно беше да си открадваме време, за да останем насаме с Джон, когато Изи и Майкъл вечно бяха край нас. Но сега, когато и Поли беше наоколо, това беше просто невъзможно. Копнеех да й кажа:

— Заради тебе не мога да се видя с гаджето си!

Тя беше твърдо решена да не ни изпуска от поглед, наблюдаваше с жадни очи, накланяше кръглото си лице към нас; струваше ми се твърде малка и жалка. Тя нищо не знае, мислех си гневно, нямаше право да се намесва в живота ни, в нашето лято.

— Виж — рекох й троснато един път, — престани да се мотаеш наоколо през цялото време.