Саския Сарджинсън - Близначките

Завежда я да види новороденото конче. То се олюлява около майка си с широко разтворени дълги крачета, изпръхтява и се дръпва назад, когато посяга да го погали. Майката поглежда спокойно и продължава да дъвче сламата.

— Малкото все още е нервно. — Бил се обляга на вратата на конюшнята. — Ще го кръстим Изолта, ако нямате нищо против.

Пор. Бил й прилича на добродушен пор, осъзнава тя. Минало е много време, откакто видя едно такова животно, застанало на задните си крака в кухнята на близнаците. И седмици по-късно в двора на момчетата — новият пор, изваден от клетката, извиващ се в ръцете на Джон. Осмелява се да докосне бледата му козина, усеща мекотата под дланта си…

На връщане през двора на конюшните забелязва някакъв мъж, обърнат с гръб. Мете енергично, навел глава надолу, наблюдава движението на метлата, праха и сламата, които се събират пред него. Синята му риза е осеяна с тъмни потни петна. Косата му, наситено червена, подобна на ръжда върху стар метал, е ниско подстригана и прогизнала от пот около шията и ушите. Докато се движи, раменете му се издуват под ризата. Дори от разстояние Изолта усеща излъчващата се от него енергия. Стои и го наблюдава, чака го да се обърне.

Когато мъжът най-сетне го прави, тя вижда как момчешките черти са се трансформирали в мъжки — тънки кости и къс нос над дълга уста с увиснали краища.

— Джон? — Името излиза инстинктивно от устата й.

Той стои с метла в ръката, засенчил очи. Когато я вижда, през тялото му преминава лека тръпка. Но Джон не казва нищо. За момент Изолта си мисли, че ще я игнорира. Но той бавно приближава, без да продумва. В походката му има такава решителност, че тя нервно преглъща и неволно отстъпва назад.

Джон приближава достатъчно, за да види отделните косъмчета по лицето му, мръсните следи по страните му. Беше забравила колко сини са очите му. Зеницата е заобиколена от виолетови точици. Момчетата имаха един и същ директен и нетрепващ поглед, сякаш животът беше нещо, което трябваше да се изследва внимателно. Джон я гледа със същото неприкрито любопитство като едно време. Изолта се изчервява под погледа му. Неочаквано той я докосва по лицето. Тя трепва от изненада, че е усетила пръстите му, изнервена от факта, че ноктите му проследяват повърхността на кожата й. Не се отдръпва само благодарение на силната си воля. Джон й прилича на мъж, който чете Брайловата азбука. Очите му са притворени, ръцете — с мазолеста груба кожа. Усеща пръстите му върху устните си.

— Изолта — казва той.

Тя кимва. Преглъща и бавно започва да говори. Думите засядат на гърлото й.

— Не мога да повярвам… — Ръцете й се вдигат и отпускат встрани. — Колко е странно, че те откривам тук… какво съвпадение.

Отново се изчервява. Казва погрешните неща. Помежду им увисват други думи, неизказани. Какво си направил? Джон мирише на кон и на едновремешния мускусен див аромат, така типичен за двамата близнаци — смесица от дървесна кора, земя и пот. Изолта се чувства нервна и замаяна, тъй като миналото се спуска да я посрещне, сякаш пада от високо.

— Виола? — Той поглежда над рамото й, сякаш очаква да види сестра й зад гърба й.

— Тя е… — Изолта млъква — тя не е тук. В момента не е добре. В Лондон е.

— Не е добре? — Джон изглежда разтревожен.

— Няма нищо. Нищо сериозно — лъже.

Не трябва ли да го прегърне? Не трябва ли да е изпълнена с радост? Вместо това се чувства неловко, не е сигурна как да се държи. Засрамена е. Някак си не може да приеме напълно този пораснал Джон. Затворническите му дрехи я карат да се чувства неудобно. Той не прави нищо, за да намали нервността й. Не се е усмихнал нито веднъж. Изолта го гледа втренчено. Той е едновременно познат и непознат. Не е толкова висок, колкото си го е представяла — само малко по-висок от нея. Но мускулите на широките му рамене са твърди. Джон стои с изправен гръб, с напрегнати ръце, сякаш готови за внезапна битка. Слънчевата светлина пада върху загорелите му страни, кожата му е като на човек, който работи на открито — грапава и тъмна от многото дни, прекарани на слънце и вятър. Той се размърдва и поглежда зад гърба си.

— Ами добре тогава. Трябва да се връщам на работа.

Изолта се изкашля.

— Къде е Майкъл?

Но Джон вече се отдалечава. Не й отговаря. Сигурна е, че я е чул.

Когато Изолта стига до редицата къщи, усеща, че й е горещо и е жадна. Обутите й в сандали стъпала са покрити с прах, която причинява сърбеж между пръстите й. Затъква косата си зад ушите, облизва сухите си устни. В подредената градина жената с бялата коса простира пране на един правоъгълен сушилник. Посяга да закачи чифт джинси за въжето. До краката й стои кош с мокро пране.