Саския Сарджинсън - Близначките

— Очаквах много повече от вас — каза ни тя, след като Франк дойде и отведе Поли у дома. — Това дете има нужда от обичта ни.

Когато си легнахме, мама продължаваше да носи разочарованата си физиономия и, палейки цигара, ни остави сами в тъмното и затръшна вратата на спалнята зад гърба си.

Кошмарът остава, плиска се в Изолта, мрачно мокър, коварен и обвинителен. Тя тръгва по пътеката към конюшнята. Стъпалата й вдигат малки облачета прах, от които обувките й побеляват. Майка й не получи своята огнена клада сред морето. Беше кремирана в местното гробище, в една ниска, ужасна постройка от червени тухли. Някъде там трябва да има мъничко парченце земя и плакет с името на Роуз върху него.

Утре вечер ще бъде в Лондон, мисли си Изолта с облекчение. Бен каза, че ще я вземе от гарата. Беше му се обадила рано, преди Дот да сервира огромната домашно приготвена закуска върху масата. Не му каза за ходенето насън. Той бързаше. Едно такси идваше да го вземе и откара до студио в Праймроуз Хил. Говореше й забързано и несвързано, изруга, когато опари устата си с кафе.

— Ще се върна утре — информира го Изолта.

Беше наблегнал на своето „Добре!“, но на нея й беше ясно, че не се е концентрирал истински върху думите й. Беше развълнуван, че е нает от нов агент и вече е погълнат от работата си за деня. Искаше да го попита дали е бил искрен, когато й беше казал, че я обича. Но докато приказваше с нея, Бен отиде да отговори на домофона. Чу неговото „Слизам след минутка, приятелю“, успокояващо гласа на таксиметровия шофьор. Беше разсеян, нямаше търпение да тръгне.

— Ще се видим на Ливърпул Стрийт — обеща й, преди да затвори.

Дворът на конюшните е наситен с миризма на коне и тор. Мухи, привлечени на рояк над една купчина изпражнения. Изолта чака до портата, а слънцето блести в очите й. Усеща топлината му като ръка върху гърба си. Беше си помислила, че ще я посрещнат. Беше си представяла някаква церемония, рязане на ленти или чупене на бутилка шампанско. Но флагчетата липсват и всички я игнорират. Един мъж в синя риза мие с маркуч копитата на кон. Друг мъж, също в синьо, бута през двора ръчна количка, натоварена със слама и конска тор. Тя поглежда към по-възрастен мъж в бежов кадифен панталон и с карирана риза. Впряга два „Съфолк пънч“-а в ярко боядисана каруца. Изглежда, той е главният тук.

— Да — представя се мъжът, когато го доближава, — точно мен търсите: аз съм Бил. Управителят на конюшните. — Прокарва пръст около яката си. Изолта забелязва избилата върху челото му пот.

— Запознайте се с Нетълс. — Бил погалва единия кон по главата. Карамелената козина на животното е напръскана с бели петна. — Едър е за пънч. — Конят дъвчи замислено от ръката на Бил. — Трябва да го впрегнем с още един кон, също толкова едър като него. Иначе няма да могат да работят в екип.

Изолта вдъхва аромата на топъл жребец. Отново е на дванайсет. Джон духа в ноздрите на един кон. Огромното животно се укротява под допира му. Майкъл се обръща към нея и я пита: „Искаш ли да се качиш?“ Тя стъпва на дланта му, пръстите му леко докосват глезена й.

Бил продължава да говори. Изолта прави усилие да се концентрира, кима и задава въпроси, докато той я развежда наоколо и й посочва новото отделение, което са построили с нейна помощ. Обяснява й, че този вид коне е застрашен — в страната са останали само сто и петдесет броя.

— Родословието на всичките коне от порода „Съфолк пънч“ може да бъде проследено до един-единствен жребец — казва той, — коня на Томас Крисп от Ъфорд.

Изолта осъзнава, че разходката й харесва. Атмосферата в това място е спокойна. Конете се движат с тежка грация под ярката обедна светлина. И Бил й харесва. Добър е. Напомня й на животно, но не може да прецени на какво по-точно. Той е добре сложен мъж с тесни гърди. Ниско подстриганата му брада едва прикрива издадената напред брадичка. Гледа я внимателно. „Не му убягва много“, мисли си тя.

— Тук държим два жребеца и двайсет и една кобили и малки кончета — обяснява й.

— А мъжете в сините ризи? — пита тя, повдигайки вежди.

Бил се засмива.

— Всичките са от местния затвор. Заведението е от отворен тип. Определени затворници, които имат желание да работят и са пред освобождаване или пускане под гаранция, получават работа при нас като един вид привилегия.

— Не знаех. — Изолта хвърля поглед назад, докато един от мъжете изпразва кофа върху тревата. Той не вдига очи.

— Някога са изпращали тук джентълмени, за да ги подготвят за живота на фермери в колониите. Времената се менят. — Той се почесва по носа. — Мисля, че е добре за затворниците. Работата покрай конете е успокояваща. Помага им да почувстват ритъма на живота.