Саския Сарджинсън - Близначките

Зяпвам при тази нова информация: Хети ме е държала в ръце. Вдигала ме е, за да се оригна на рамото й. Мисля, че си спомням очертания на прозорец, тихо тананикане и отекването му в меките ми кости и сгърчените ми пръстчета. Вратът ми е безсилен. Светът се разстила под ъгъл пред мен. Но това не може да е вярно. Не е възможно спомените ми да се простират толкова назад във времето.

Отново започвам да лъскам масата и замъгленият ми поглед прониква в полираните дълбини на дървото.

— Харесваше ми да сте в къщата. Нямах нищо против реването и прострените над ваната пелени — усмихва се Хети. — Нали разбираш, не можех да имам деца. И фактът, че вие двете бяхте на разположение и можех да ви гушкам и храня, ми се струваше истинска благословия. Притеснявах се за вас, когато Роуз ви заведе да живеете в Уелс. Но нямах право да се бъркам.

— Обзалагам се, че не ти е хрумвало, че един ден отново ще се грижиш за нас! — Опитвам се да звуча ведро и спокойно.

Хети въздъхва.

— Няма да те лъжа, Виола. За мен беше истински шок. Смъртта на Роуз и после — две съкрушени от скръб малки момиченца, за които да се грижа… — Тя поклаща глава. — Бях свикнала твърде много със своята собствена компания. Не знаех нищо за гледането на деца.

— Но ти се справи чудесно — прекъснах я. — И все още е така.

Хети пламва и се заиграва с ръкава си.

— Направих всичко по силите си. Мисля, че доста добре се сработихме. Знам, че за вас няма как да е лесно. И се притеснявам за теб, скъпа Виола. — Поглежда ме многозначително. — Не се храниш достатъчно; само кожа и кости си.

— О — отвръщам бързо и се изчервявам, — нищо ми няма. Ям много. Мисля, че имам бърз метаболизъм.

— Като майка ти. Роуз винаги е била слаба като хрътка. — Хети кимва. — Обикаляше наоколо в дълги поли, накичена с мъниста и пера. Никой не би допуснал, че току-що е родила близнаци. До нея се чувствах много дебела. Но никога не съм й завиждала, тя беше от онези хора, които се обграждат с хаос и драма — беше уморително дори само да я гледам. Както и да е, в един момент отвори малка компания за платове на Кингс Роуд. Батик 8 8 Разноцветен, ръчно боядисан памучен плат. — Бел.ред. и боядисване. — Хети бързо размърда пръсти пред мен. — Връщаше се вкъщи с ръце на петна. Не продължи дълго. — Въздъхва.

Странно е, като си помисля, че сме били градски бебета. Че, развяла поли, мама ни е разхождала в бебешка количка по Кингс Роуд.

— Тогава имаше друг мъж — спомня си Хети, — музикант. Истината е, че майка ти не успяваше да проникне под повърхността на нещата. Татко казваше, че е като свраките. Избираше нещо, хващаше го, после го изпускаше. Но трябва да й се признае, че проявяваше постоянство в едно — майчинството. Много се гордееше с вас. Обичаше ви, Виола. Теб и сестра ти. Никога не се съмнявай в това.

Примигвам, за да спра внезапно бликналите сълзи, и забелязвам, че очите на Хети също са влажни. Двете шумно покашляме и аз за пореден път се съсредоточавам върху полирането на масата.

— Именно тогава — продължава Хети с дрезгав глас — Роуз най-неочаквано заяви, че й се повдига от Лондон. Каза, че искала да отгледа дъщерите си на място, където да могат да усвоят здравословни духовни ценности. По него време ми съобщи за намерението си да се премести в Уелс. Вече бяхме продали къщата на баща ни. — Хети става, прикрепя етикет към една стандартна лампа. — Оказа се, че кредитът по нея не е погасен, така че не забогатяхме за една вечер. Но аз успях да отворя този магазин. Бившият ми съпруг беше в бизнеса с антики, така че имах някои връзки. Разбира се, Роуз загуби малко пари в авантюрата си с фирмата за платове. А вероятно е и раздала част от тях. Парите не се задържаха у нея. Но разполагаше с достатъчно, за да финансира преместването ви в Уелс. С вас дойде и приятелят й, художник — може би го помниш? Мисля, че се казваше Тим… Но тази връзка се разпадна след две години. Тогава Роуз ми писа, за да ме осведоми, че трите сте се преместили в една комуна наблизо. Беше много развълнувана. Каза, че най-накрая намерила идеалния начин да живее и отглежда децата си.

Звънчето на входната врата иззвънява и Хети прокарва длани по полата си от туид, надява си специалната физиономия на търговец на антики.

Откъм улицата долита струя въздух, прозвучава мъжки глас. Прашинките в задната част на магазина танцуват около мен. Помня ли Тим? Мисля, че се сещам за някакъв усмихнат човек с боя по обувките. Но преди всичко си спомням колко еднакви бяха мъжете, минаващи през нашата комуна, как се сливаха в един образ с раздърпан пуловер, мръсни крака и китара. Миришеха на никотин и немита коса. Със своите високи мъжки гласове и флегматични жестове стояха между майка ни и нас.