Саския Сарджинсън - Близначките

Времето, което бях прекарала с него, притискаше въздуха като паралелна вселена. Мислех си, че Изи и Майкъл също няма как да не го видят; висеше толкова ясно пред нас: цветовете на рисунките ни, гъделичкането на тревата по голите ми крака, ръката му върху моята. Как е възможно останалите да не забелязват? Никога не бях скривала нищо от Изолта и сега тайната ми висеше като приклещена в гърдите ми болка.

— Да отидем до кулата — предложи Майкъл.

— Бихме могли да поплуваме — каза Изи, изправяйки се на крака. — Ще взема хавлии.

Чух внезапно дрънчене на тигани от кухнята. Франк и Поли щяха да идват на вечеря. Мама вече кълцаше и смесваше продуктите.

— До пет да сте се върнали — заръча ни тя, като усърдно дереше кожата на едно пиле, — иначе не знам.

— Не можем да отидем до кулата. Няма време — рекох разсеяно, забила твърдо поглед в ръката си, сякаш оглеждах блестящите косъмчета по нея. Имах усещането, че хващам грип. А трябваше да изтърпим една вечер с Франк и Поли. Леко простенах.

Ястията, които мама приготвяше за Франк и Поли, придобиваха важността на коледна вечеря. Този път за десерт мама беше направила ледена лимонада с бъз. Сладкият аромат на захар се носеше из кухнята подобно на плътен облак. Преди няколко дни й бях помогнала да събере цветове от бъз, деликатните стъбла държаха коронки от дребни цветчета. Направихме торбички от тензух, напъхахме цветовете вътре и ги потопихме в захарна вода. По повърхността на врящата мътна течност плуваха мъртви насекоми.

— Е, какво ще правим в такъв случай? — Изолта заби нетърпеливо пети в земята.

— Да потърсим някой умрял заек — предложи Джон. — За да си направим талисмани за късмет. Можем да ги носим в дъбовата гора.

— Какво му е късметлийското на един мъртъв заек? — попита Изи.

Изчервих се и погледнах към мръсните си пръсти, стърчащи от дупките на пантофките ми.

— Заешките лапи носят късмет — обясни Джон. — Циганите ги използват.

Поехме по пясъчната пътека. Боровете извисяваха стройните си стъбла и впримчваха сенките сред тях. Подушвах аромата на лепкава смола и ферментирала кукувича слюнка. Прогоних един комар от врата си. Майкъл беше избрал стрък орлова папрат и късаше листенцата му; пръстите му се обагриха в зелено. Замахна с оголеното стебло около главата си, все едно беше камшик.

— Каква е работата с онзи Франк, между другото? — подхвърли небрежно. — Той винаги е у вас.

— Да — въздъхна Изи, — много е дразнещ. На мама ще й писне от него.

— Тъпачка! — Майкъл я бутна. — Той й е гадже!

— Не е! — троснато отвърна Изи и го бутна обратно — достатъчно силно, за да го накара да се олюлее.

Двамата хукнаха напред по пътеката, като крещяха един на друг. Един фазан излетя с внезапно размахване на крила и изкрещя. Джон и аз ги последвахме бавно, мълчанието ни се затваряше около нас като плътен непробиваем капан.

Майкъл се смееше през рамо.

— Гадже! Гадже! — Изи се спусна към него и той я избягна, като продължаваше да се хили с оголени зъби. — Майка ти си има любовник!

Силният шум, който вдигаха другите двама, се беше превърнал в наш личен срам. Заблъсках си главата да измисля нещо, което да кажа на Джон. Каквото и да е.

Той се изкашля.

— Виола — рече тихо, — направих това за теб.

Притисна някакъв предмет в ръката ми. Сиво камъче, плоско и гладко. От едната му страна беше издълбал името ми със заострени букви.

Внимателно го огледах, проследих извивките на буквите, после свих длан около него. Вървяхме един до друг, без да се поглеждаме. Гърдите ми се бяха разширили от щастие. Чувството набъбна и се блъсна в мен, изтрещя като гръмотевица в ушите ми. Нямах представа, че сърцето ми може да излъчва подобна радост. Надничах крадливо изпод косата си към профила на Джон. Лицето му беше спокойно, непроницаемо, но после забелязах, че върху устните му потрепва усмивка, и го чух да си тананика беззвучно. Той беше изпитал същото като мен.

Когато доближихме до Изи и Майкъл, плъзнах камъчето в джоба си; то се настани между трохите от бисквити, парченцата хартия и счупения молив. Не спирах да го докосвам, за да се уверя, че е там.

— Насам! — повика ни Майкъл.

На пясъчната пътека лежеше мъртъв заек, източил тяло така, сякаш бе умрял насред бърз бяг. Наобиколихме трупа. Джон го побутна с крак. Крехкият скелет се очертаваше изпод тънката като пергамент кожа.

— Застрелян е — заяви Майкъл и се наведе да докосне гърба на заека. — Мъртъв е от известно време. — Приклекна, сграбчи единия заден крак и силно завъртя ръка; дърпаше, докато кожата не се скъса. После се изправи и вдигна лапата високо над главата си подобно на победен трофей.