Саския Сарджинсън - Близначките

„Това е опасно“, мисли си. Какво знае всъщност? Беше отдавна. Те бяха деца. Не може да си спомни нищо със сигурност. Мръщи се на образа си в огледалото над скрина. Беше прекарала твърде много време в списанието. Тя най-добре би трябвало да си дава сметка, че нещата не бива да се опростяват.

Странно й е, че е сама, и още по-странно е, че се намира в Съфолк след едно отсъствие, което се простира толкова назад във времето, сякаш в друг живот. Чувства се дезориентирана. Всичко е същото и не е същото. Беше минавала покрай тази къща като дете, беше яздила покрай нея в деня, в който намериха коня. Всеки, застанал на прозореца на тази задна спалня, имаше открита гледка към плажа. Преди много години някой, застанал на същото това място, може да е гледал надолу и да е видял как тя, Виола и Роуз се срещат с Франк и Поли за пикника. Извръща се встрани от прозореца, спуска щората. Отдолу се чува остър кратък лай и приглушеният глас на Дот. Изолта се чуди дали ще може да заспи. Ляга в тясното легло, придръпва кадифената покривка към брадичката си. Долавя миризмата на ментови бонбони и разпознава лъха на терпентин и топчета против молци.

Камъчетата се разместват и шумно потракват под краката й. Тъмно е. Вятърът запраща косата в очите й и Изолта потръпва, отмятайки кичурите назад, напряга поглед в тъмното. Облаците се отдалечават от луната и Изолта вижда как морето светва с посребрени краища.

Лунната светлина пада върху една фигура на крайчеца на брега. Роуз. Тънките й ръце са опънати встрани, за да й помогнат да запази равновесие срещу набъбването на вълните, докато пристъпва във водата. Изолта вижда как бялата нощница се издува и гъне покрай майка й подобно на ярка локва. Гледа я как потъва, погълната от тъмните води.

Изолта е в морето, нагазила до колене в ледената вода. Шокът от студа избухва в костите й, смазва я. Майка й е точно пред нея, водата се люшка около кръста и раменете й. Изолта вика, но от устата й не излиза звук. Дробовете й се мъчат, устните и езикът й се движат усилено; накъсани звуци разцепват въздуха, разчленени от вятъра. Ридание от гняв и болка. Крайниците й са изтръпнали; вълните я блъскат и бутат.

Спъва се.

— Мамо! — успява да произнесе.

Но Роуз е изчезнала. Водата я е погълнала и Изолта дори пропуска момента, в който това се е случило. Ръцете й се мятат в ледената вода, отчаяно търсят да напипат прогизнала нощница, сноп коса, ръка, която да стиснат.

Този път, когато се събужда, Бен не е надвесен над нея, за да й каже със сънлив глас и прозявка:

— Това е само кошмар, скъпа. — Ръцете му не са на рамото й. — Изи, събуди се.

Цялата е мокра. Трепери.

Отваря очи срещу нощното небе и блясъка на звездите, и лунната светлина по черната вода. Изохква и спънато тръгва през камъните, гмурка се и устата й се изпълва с истинска морска вода, усеща соления вкус в носа си, щипането в очите, което шокира мозъка й. Дави се и подсмърча, маха с ръце, докато с мъка се изправя на крака. Вълните я дърпат. Опитва се да им устои, но силата на морето набъбва и се разбива около нея, дълбае дъното под стъпалата й.

Някакви ръце здраво я държат: човешки пръсти я стискат, щипят кожата й. Тя се извръща, отворила широко очи, и вижда Дот, нагазила до колене във водата, с изпънато шокирано лице и опната в гримаса уста. Двете се вкопчват една в друга и със залитане се откъсват от стръмния каменист хълм и ноктите на вълните. Мократа пижама залепва по краката на Изолта. Гади й се. Примигва сред струите морска вода, отмята кичур коса от лицето си.

— Какво стана…? — Гласът й замира, изгубил енергията си. Зъбите й не спират да тракат. Тялото й е схванато и тя заеква от конвулсиите, които сграбчват крайниците, сърцето и дробовете й така, че да не може да помръдне, да поеме дъх или да продума.

— Не говори — нарежда й Дот. — Да те вкараме вътре.

Ръката на хазяйката й е преметната около рамото на Изолта.

— Замръзнала си. Хайде. Трябва да те вкараме на топло. — Бързо влизат през предната врата. Мопсът джавка и подскача в краката им, удря се в прасците на Изолта. Тя усеща топлия му дъх върху глезените си.

— Махни тези мокри дрехи. Ще ти докарат хипотермия. Ще ти напълня ваната с гореща вода. — Дот млъква за момент. — Искаш ли да си вземеш вана?

Кимва. Не може да разсъждава. Мозъкът й е празен.

По-късно, сгряна и загърната в стария халат на Дот, Изолта се свива на кълбо в един фотьойл с чаша подсладен чай в ръка. Чувства се отпусната и изтощена, сякаш тялото й е пусто.