Саския Сарджинсън - Близначките

— Изкара ми акъла! — възкликнах.

Устната му беше разцепена, сред розовата плът прозираше дълбока червена резка. Върху брадичката му се виждаше засъхнала кръв, коленете му бяха набити с пръст, през прасеца му минаваше синина.

Джон погледна над главата ми, заровил пръстите на краката си в тревата.

— На кого викаш?

Почервенях.

— На никого. Не виках. Няма ги.

— Какво, даже Изи ли?

— На зъболекар е. — Седнах. — Какво правиш?

— Нищо — сви рамене той. — Майкъл е идиот.

Чопърът лежеше захвърлен встрани от пътеката.

— Искаш ли нещо за пиене? Мляко… или нещо друго? — Изглежда, му беше горещо. Подръпнах шортите си, давайки си сметка за голите си крака, за сладкото по устните ми. Отсъствието на другите ме караше да се чувствам разголена.

Надникнах в празния хладилник в мрачната кухня. Беше останала само капка мляко. Но Джон и без това искаше вода. Жадно пресуши две чаши, чувах как гърлото му преглъща течността. Поех си дълбоко въздух, вкусвайки аромата на гъби, който се излъчваше от него.

— Някога не ти ли писва? — попита той, като изтри кръвта от брадичката си. — Да имаш близначка. Да ти лазят по нервите, да те командват, да ти крадат нещата?

Кимнах, изпълнена с облекчение при това признание. Виновно погледнах назад, сякаш Изи седеше някъде в ъгъла и ставаше свидетел на моето предателство. Усетих остро пронизване в челюстта. В този момент зъболекарят сигурно дълбаеше в устата й с бръмчащата машинка и металното борче разяждаше зъба й. Знаех как пръстите й щяха да се впият в седалката.

— Изи може да е досадна понякога — казах и сърцето ми леко подскочи в гърдите.

— Тя ли е по-голямата? — Джон се облегна на мивката. — Майкъл е по-голям от мен с пет минути. Но се държи така, сякаш са пет години.

— Да! — почти извиках. — И Изи е по-голяма! Макар че мама не може да си спомни с колко.

Глупаво се усмихнахме един на друг.

— Какво искаш да правим? — попита той. Гласът му беше нехаен, но аз забелязах трептенето на устните му, примигването на очите му, когато се отклониха встрани.

Накрая извадихме пастели и хартия от шкафа във всекидневната и ги изнесохме навън. Седнахме на одеялото и нарисувахме карти на острови със съкровища с детайлни пейзажи, с реки, пълни с крокодили, и пиратски кораби, пуснали котва до брега, и джунгли със змии и канибали. Пиратите имаха истински кръвожадни изражения на лицата, крокодилите убедително оголваха зъби. Когато им се възхитих, Джон се изчерви.

— Трябва да видиш как рисува Майкъл. Не е нужно да разбираш много, за да разбереш, че наистина е добър.

Изцапаните ни в синьо и зелено пръсти се докосваха леко, докато взимахме пастелите и парчетата тебешир и ги връщахме обратно. Заговорихме за плана ни за спасение на жертвените животни, за това как ще се метнем на колелетата си, за да избягаме бързо; разсъждавахме дали трябва да намерим нещо, което да ни предпазва от лош късмет и клетви.

— Чесън? — предложих, като си мислех за всичко, което бях чувала за вампирите.

Джон поклати глава.

— Онова, което наистина действа, са заешките крачета. Провесени на шията.

— Радвам се, че Изи не е тук — изрече внезапно той. — Харесва ми да съм с теб. Понякога те гледам, виждам, че си мислиш за разни неща, и искам да разбера какви са. Сестра ти… тя е твърде заета да привлича вниманието на всички към себе си.

О, но Изи е по-умна, по-забавна от мен, отварям уста да възразя. Но стисвам устни над думите. Джон ме харесва. Мисли, че аз съм интересната. Никога преди не съм се смятала за интересна.

Когато стана да си върви, той ме погледна с един от своите настойчиви и нетрепващи погледи.

— Не им казвай за този следобед.

— Няма — прошепнах, останала без дъх.

Джон се усмихна. Заговорническа усмивка. После докосна ръката ми.

След като вдигна колелото и завъртя педалите надолу по пътя, изчезвайки сред сенките на дърветата, продължавах да усещам топлината на пръстите му. Въпреки че ме беше докоснал за кратко, като падащо листо, ми се струваше, че сякаш е оставил отпечатък върху мен: клетки от кожата му, формата и плътността на всеки пръст, извивките на отпечатъците му.

Музиката спря, разнесе се вълна от ръкопляскания. Поли се поклони, ухилена и със зачервено лице. Докоснах ръката си там, където я беше докоснал Джон. Изолта ме сръга в ребрата.

— Каква надувка — изгъргори тя. Но аз не отвърнах, защото току-що бях забелязала, че Франк е откраднал едната ръка на мама и я стиска в своята. Никой от тях не се обърна да погледне другия и това по някакъв начин правеше случващото се по-лошо — придаваше му измерението на тайна. Очите на майка ми блестяха и тя гледаше към сцената, право към Поли. Погледнах отново. Двамата ръкопляскаха. Трябва да съм се объркала. Реших, че не се е случило. Не бях го видяла.