Саския Сарджинсън - Близначките

Повечето от клиентите, изглежда, загубват интерес и се връщат към разговорите и храната си. Тя продължава да се чувства неловко и не на място; понечва да си тръгне, но после й хрумва, че Джон и Майкъл могат да влязат всеки момент и да си поръчат по халба бира. Поглежда с очакване към вратата. Единият от младежите я поглежда многозначително и й намига.

Гладна е и няма да позволи да бъде прогонена от неловката атмосфера и собствената си параноя. Поръчва си панирана риба с пържени картофи. Когато храната пристига на масата й, тя не вдига глава, съсредоточава се върху яденето. Не забелязва Дот, докато не усеща пръхтенето на мопса в краката си; едва тогава стреснато вдига поглед. Дот държи чаша с уиски. Кимва към празния стол до Изолта.

— Възразявате ли да седна? Можете да ми кажете да се разкарам, ако държите да сте като Грета Гарбо.

— Не, не. — Изолта се усмихва, радостна да види приятелско лице. — Извинете, бях много далеч оттук. Разбира се, седнете.

Дот сграбчва стола с една ръка и тежко се отпуска върху него.

— Болки в гърба — обяснява. Поглежда към чинията на наемателката си. — Предлагам и вечеря срещу малка допълнителна сума. Не е гордън бльо. Но мога да готвя.

— Звучи добре. — Изолта преглъща хапката риба, схрусква панировката. — Нямам никакви планове да вечерям навън утре.

Поглежда предпазливо към Дот. Не иска да й задава твърде много въпроси, за да не предизвика същото в отговор. Скулптурите й сякаш са безопасна тема.

— Завършила съм училището за изящни изкуства „Слейд“. — Дот разперва разкривените си съсухрени пръсти, все едно са някакво доказателство за професията й. — Статуите в двора са от по-ранен период. Всичките са правени по един и същ модел. Мили Браун. Любовта на живота ми.

— А тя да не би да е…

— Господи, не. Хвана се с една танцьорка от Операта. Разби ми сърцето.

— О. — Изолта установява, че мопсът седи върху стъпалото й. — Съжалявам.

— Цялата работа е в това, че имаше само една Единствена . Само една любов. Обикновено така се случва, нали? При някои хора.

— Да. Предполагам. — Мисли си за Бен. Ще й се да можеше да разбере със същата такава сигурност, че той е единствената й любов.

— Върху какво работите в момента? — Изолта се опитва да измъкне пръстите на краката си. Кучето лежи като неподвижна маса. До ноздрите й долита противна миризма. Кучето примигва.

— Току-що завърших една поръчка на клиент от Лондон. — Дот отпива от питието си, ровичка из чантата си за пакет цигари и пали една. — В момента търся ново вдъхновение.

— Изненадана съм, че приемате платени гости — казва Изолта, като се опитва да говори, без да диша. — Не пречат ли на работата ви?

— Не. Честно казано, обичам да имам компания. Когато съм сама, се чувствам самотна. — Дот изгълтва уискито си на една глътка. — Повечето ми гости са наблюдатели на птици или други художници. Необвързани. Не приемам семейства. Не разполагам с нужното пространство, нито с търпение. — Тя внезапно се обръща и издишва кълбо дим. — Къде сте живели като дете? Някъде в района ли?

— Да. — Изненадана, Изолта прави неопределен жест сред пепеливия облак. — В една къщичка в гората.

— Наистина ли? В днешно време е невъзможно да се наеме подобно място. Раздават ги само на горските.

Във влака за насам Изолта се беше чудила дали да отиде до старата им къща, или не. Знаеше, че видът й ще отприщи мощна смесица от горчиво–сладки спомени. Когато чува, че е дадена на горския, се убеждава, че не бива да ходи. Щеше да е странно и щеше да се разстрои при вида на остатъците от предишния си живот; и още по-лошо — да види какво са направили времето и непознатите хора с онова място.

Дот, изглежда, долавя неохотата й да продължи темата. Тя потупва стола до себе си, подканя кучето да се покатери в скута й, като удря по бедрата си с ръце. Цигарата стърчи в ъгъла на устата й.

— Е — казва тя; говори на Изолта, но гледа към душещата муцуна на мопса, докато той балансира задъхано върху коленете й, — не сте ли щастливка? Какво чудно място да прекарате детството си! Като във вълшебна приказка.

— Но защо трябва да ходим? — проплаках.

— Дори не са ни роднини — добави Изи.

Мама не се трогна.

— Не разваляйте всичко. Ще бъде чудесно. Вдъхновяващо. Имаме нужда от повече музика в живота си — добави тя. — Пък и Франк е купил билетите. Всичко е уредено.

Напъхахме се в рокли пряко волята си и отново изтърпяхме мъчението с вмирисаната хавлиена кърпа. Сбърчих очи, докато влажната материя търкаше страните ми, изпълваше устата ми, а мамините пръсти се заравяха в скалпа ми. Оплакванията ни не я разколебаха, не ни остави, докато не прекара с мъка гребен през сплъстените ни кичури. И всичко — заради някакъв тъп концерт. Поли, с нейната музикална стипендия, свиреше на цигулка в младшия оркестър на училището. Седяхме със сбръчкани чела на първия ред. Аз бях до мама, а Франк — от другата й страна. Оказа се, че Франк е учител по математика в училището на дъщеря си. Преподавал дърводелство за възрастни във вечерното училище, защото, както ни обясни, това било неговото хоби и обичал да споделя страстите си с останалите.