Саския Сарджинсън - Близначките

— Жалко, че не мога да дойда с теб — измърморва Бен в косата й и се търкулва настрани, потен и лепнещ; ръката му описва линията на гърдите й. — Само ако ме беше изчакала да свърша тази работа, тогава можех да си взема два дни почивка…

— По-добре да отида сама — казва Изолта и наистина го вярва. — Но ще ми липсваш.

— Гаднярка! Ще ми се да видя къде си израснала — оплаква се той и я целува по рамото. — Мястото може да ми разкрие нещо за теб. Да запълни някои празнини, които предпочиташ да държиш в тайна.

Тя нежно го отблъсква.

— Не ставай глупав — целува го леко. — Ще се върна, преди да си се усетил.

Бен заспива почти веднага; Изолта лежи будна, заслушана в бученето на трафика, далечното ръмжене на метрото, вибрирането на такси отвън, воя на сирени, гласове и стъпки по улицата отдолу. Как ще заспива без успокояващото въздействие на този многолюден град? Без Бен? Без заспалата му, по детски отпусната фигура, притисната към нейната, без тихото му похъркване. Тя гали силното му рамо, учудва се на сервиращото изненади свое сърце, на разгръщащите се чувства, развиващи се като кълбо от празната сърцевина.

Хваща влака от Ливърпул Стрийт. Романът лежи непогледнат в скута й, погледът й следи променящия се пейзаж през мръсния прозорец: покрайнините на града, прането, плющящо по балконите на общинските блокове, осеяните с графити стени и отминаващите мокри канали. После — ширналите се квадрати земя. Различните нюанси на зеленото. Огради. Кръстопътища. Спокойните муцуни на бежови крави, извърнати към нея. Сменя влака в Ипсуич. Наоколо отново звучи типичният за Съфолк акцент. Срещу нея седи една жена, стиснала кутия със зайци; дъвчи дъвка, забила поглед в пространството. Изолта зърва реката между сградите — кафеникава ивица вода.

В Удбридж леко запръсква. Хората тичат към колите и къщите, за да се скрият от внезапния дъжд. Изолта стои сама на перона, обърната с гръб към железопътната линия, загледана в мръсните апартаменти и лодки, заслушана в трептенето на мачтите и шума на дъжда по листата и тревата.

Къщата, в която ще отседне, представлява бяло бунгало, разположено до морето — от каменистия плаж я дели само една дървена ограда. Таксито я сваля на пътя, шофьорът не иска да рискува да повреди амортисьорите на колата си по неравната разбита алея, която отвежда към плажа. Изолта отваря вратата и се озовава в двор. Посреща я втренченият поглед на каменна жена. Дворът е пълен със скулптури — голи женски тела, повечето от които са в естествен ръст. Изолта минава сред тях, вдига поглед към ръка, посягаща грациозно зад глава. Среща замръзнала прозявка, опънати върху ситни зъби устни. Докосва гладките кухини и извивки, под пръстите й се посипва хладен ситен прашец.

Задната врата води към стъклена пристройка. Почуква и един глас отвътре й нарежда да влезе. През стъклото струи светлина и обагря килимчетата в яркооранжево и червено. В пристройката е пълно с орнаменти и парчета дъски, върху грубата дървена маса едва се крепи купчина книги. Във въздуха ухае на кафе.

Дот Тайлър е ниска и закръглена, облечена в мъжки кадифени панталони, придържани към кръста й с канап. Покрай пътя на късо подстриганата й черна коса се вижда тънка посивяла ивица. Жената пристъпва напред и силно стисва ръката на Изолта. Говори през плътното си яркочервено червило:

— Нямате много багаж, както виждам? Такъв тип момичета харесвам.

Астматично покашляне кара Изолта да сведе очи надолу. Един мопс я гледа с ококорени очи.

— Надявам се, че нямате нищо против кучетата? — Дот се навежда със сумтене, взема съществото в ръце. — Ще ви покажа стаята ви. Ще ви оставя да се настаните. Току-що направих кафе. Извикайте ми, ако искате една чаша.

Стаята е малка; трите й стени са скосени под корнизите, с чисто нови капандури, които пропускат слаба слънчева светлина. Както вече се е досетила, единственият плъзгащ се прозорец гледа право към брега и морето. Изолта зарейва поглед в замрялата вода. На хоризонта се очертава само един кораб, вероятно петролен танкер. Изолта опитва единичното легло. Матракът се поддава твърде лесно, потъва под тежестта й. Пръстите й опипват лилавата покривка от кадифе, близо до поръбения й край откриват дупка от цигара.

Трудно й е да е сама. Обича да прекарва нощите си с Бен. Свикнала е да чува дишането му. Да усеща животинската топлина на тялото му до своето. Поглежда надолу към леглото. Тясно е като ковчег.

— Излизам — вика тя на Дот.