Саския Сарджинсън - Близначките

„Преместили са се“, мисли си Изолта. Разбира се, че така са направили. Минали са години. Колко глупаво да приема за даденост присъствието им тук. Изчервява се, но разочарованието й бързо е заменено от виновно облекчение.

Обръща се да си върви, когато една слаба жена се показва иззад къщата, притиснала дете към хълбока си. Косата й е бяла и къдрава. Жената се навежда да вдигне пластмасово конче-люлка и отново изчезва зад ъгъла, стъпалата на детето се удрят в бедрото й.

Изолта усеща мириса на лак за нокти и евтин лак за коса, спомня си за онова ужасно диско и синините по шията на Джуди.

Тя разколебано слага ръце на вратата. Сърцето й бие прекалено силно, удря се в ребрата й подобно на уловено в капан животно. Усеща близостта на Виола, ръката й я докосва, устата й е до ухото й, шепне. Настоятелността в гласа на сестра й не си е отишла. Сега я долавя насред шепота. „Давай.“ Думите на Виола са прости, настоятелни. „Давай.“ Изолта бута портата, изминава пътеката и почуква.

Вратата се открехва само толкова, колкото е необходимо, за да може жената да надникне навън. Кашлица.

— Да?

Гласът й е враждебен. Под очите й личат черни сенки; изражението й е овладяно. Отмята снежнобял кичур от лицето си. Никой друг няма подобна коса.

Изолта зърва дневната. Изглежда различно. Стените са покрити с тапети на пурпурни цветя, разперените им венчелистчета се развиват потискащо в малкото пространство; сигурна е, че сега ненужните дреболии вътре са по-малко: няма да има никакви порцеланови танцьорки или херувимчета. От ъгъла трепти беззвучно екранът на гигантски телевизор — на същото място, където някога се намираше телевизорът на братята, макар, разбира се, това да не е същият апарат.

Изолта поема дълбоко дъх и се усмихва.

— Здравейте.

Жената се намръщва. С нищо не показва, че я е познала.

— Хм, това може да ви се стори странно. — Изолта се закашля, почувствала се неудобно от празния втренчен поглед на домакинята.

Жената леко поклаща глава, отново се мръщи. Раменете й са квадратни от нетърпение.

— Не знам дали ме помните. Аз съм Изолта. Някога сестра ми и аз играехме тук…

Жената не мига. Почесва се по ръката и Изолта забелязва червените сълзящи петна на екзема по кожата й.

— Просто си мисля, че познавам братята ви близнаци. — Думите й излизат забързано. — Джон и Майкъл. Аз…

Детето допълзява до жената. Хваща се за коленете й и заравя лице в полата й: странно слабо създание, още му липсва координация в ръцете. Момче. Обръща се и поглежда Изолта с празен поглед. Носът му е покрит с тъмни сополи, които бавно се стичат в устата му. Момченцето започва да циври с ниски животински звуци.

— Не знам за какво говорите. Имате грешка. — Жената придръпва детето към себе си, сякаш да го защити. — Нямам братя близнаци.

Навежда се да вдигне детето. Всяка клетка от нея изглежда изтощена. В момент на проблясък Изолта осъзнава, че момчето е твърде голямо, за да бъде носено на ръце, но въпреки това трябва да бъде държано, тъй като не може да ходи, нито да контролира странните си крайници.

— Извинете. — Изолта се откъсва от вратата, притеснена, че погледът й издава съжалението й. Знае, че жената не го иска. — Извинете — повтаря виновно тя. Вратата вече се затваря.

На шосето се извръща назад. На прозореца мярва лице, после то се измества и се скрива. Изолта тръгва към морето и към къщата на Дот. Размишлява объркано върху случката. Не може да е сгрешила; лицето на Джуди, остаряло от времето и изтощението, не се е променило чак толкова много. Спомня си тесния нос, страните, покрити с тънка като пергамент кожа, и издадената брадичка — отличителните черти на Джуди като тийнейджърка. И тази изключителна коса.

Неизвестно защо си беше мислила, че животът тук няма да се е променил. В нея винаги е съществувала една частица наивност, която я беше карала да си представя, че ще завари момчетата около счупения трактор или в кухнята, седнали на сандвичи с пържени картофи.

Обвинението на Виола от болничното й легло се връща обратно при нея: „Ние ги изоставихме, Из“. Тогава беше прехапала устни, за да премълчи отговора си; щеше й се да поспори за думата „изоставихме“. Със сигурност беше твърде силна, нали така?

Бяха разделени от обстоятелства, по-силни от самите тях. Бяха деца; не държаха съдбата си в собствените си ръце.

На връщане се спира в кръчмата. Барът е пълен. Към нея се извръщат множество глави. Кратка пауза, почти неуловимо изшъткване, преди разговорите отново да се подхванат. Седнал в ъгъла старец я гледа втренчено, не прави никакъв опит да прикрие любопитството си. Седи приведен над бирата си, с цигара, залепнала за устната, и нетрепващи сълзящи очи. Трима младежи на бара се сбутват и кимат в нейната посока. Изолта пристъпя от крак на крак, обзета от неудобство, издърпва косата зад ушите си, изправя рамене срещу помещението. Никой от тук присъстващите не може да знае коя е, уверява сама себе си.