Саския Сарджинсън - Близначките

Задушната зала беше пълна с нетърпеливи родители, братя и сестри, баби и дядовци. Помещението беше далеч по-тържествено от салона в нашето училище: с висок таван и облицовка от тъмно дърво; по стените бяха закачени плакети с гравирани сребърни имена на спортни герои. Портрети в бронзови рамки запълваха другата стена. Гледах изрисуваните лица — всичките на сериозни жени с посивели коси; отдолу се виждаха дати и аз стигнах до заключението, че жените сигурно са бивши директорки. Някои от тях сякаш принадлежаха на викторианската ера. Когато ни бяха казали, че става дума за частно девическо училище с пансион, се надявахме да видим нещо забавно от рода на „Свети Триниан“.

Хвърлих кос поглед настрани и забелязах, че мама изглежда странно. Косата й не беше сплетена на обичайните плитки, а падаше свободно по раменете. По китките й липсваха дрънчащите индийски гривни. Дори си беше обула нов чифт сандали от „Кларкс“ вместо ежедневните чехли. Пръстите на краката й мърдаха, сякаш приклещени от кожените каишки. Ръцете й — с нокти, изчистени от градинската пръст — лежаха сплетени в скута.

Изолта седеше от другата ми страна, изгърбена и гневна, забила поглед в пода. Непокорно подритваше краката на стола си. Мама се приведе пред мен, за да я усмири. Сестра ми спря за момент, но после започна да потропва с крака. Беше обута в сабо и дървените подметки тракаха силно при допира си с пода. Една жена надолу по редицата проточи врат и се намръщи. Мама протегна ръка и успя силно да плесне Изи по коляното. Тропането престана. Тялото на Изолта се вдърви като подметките на сабото й. Портретите гледаха неодобрително.

Поли стоеше в предната част на сцената, лицето й бе концентрирано, докато лъкът се плъзгаше по струните на цигулката. Тялото й се навеждаше и изправяше, сякаш малкият инструмент бе прекалено тежък за рамото й. Протяжен стон изпълни залата, когато останалите струнни инструменти подеха мелодията, класическа и скучна. Оставих я да премине през мен, да ме отведе далеч от твърдия стол и душната зала.

В съзнанието ми се разгърна спомен. Взех го и изгладих ръбовете му. Исках да премисля всеки детайл от следобеда, в който бях останала сама вкъщи. Мама и Изи бяха отишли на зъболекар в Ипсуич — сестра ми имаше нужда от пломба. Бях възразила срещу подскачащия кош на веспата и срещу чакалнята, където ми прилошаваше от миризмата.

— Ако остана у дома, ще си напиша домашните — умолявах мама, обзета от внезапно вдъхновение. — Ако дойда, ще повърна. Знам, че така ще стане.

Денят беше горещ, небето — пълно с леки нежни облаци, въздухът — оживял от пеперуди и оси. Разполагах с цялата къща само за себе си. Градината и покрайнините на гората ми изглеждаха странни заради състоянието ми на изолация. Всичко беше по-ярко и по-контрастно. Атмосферата се промени, наелектризира се и се изпълни с напрежение, издълба кухина в стомаха ми. Имах усещането, че някой ме наблюдава. Знаех, че е глупаво, и се опитах да игнорирам неприятното усещане. Но убеждението, че някой се крие сред дърветата, се засили и накрая отчаянието ме накара да извикам:

— Ще седна за малко в градината. — Престорих се, че уведомявам някой близък за намеренията си. — О, добре, да, вие двете останете вътре, щом ви е по-удобно там — продължих; въображението ми изпълни къщата с приятелски лица. Хрумна ми, че един въображаем баща би представлявал по-сигурна защита, затова изкрещях: — Добре съм тук, татко. Виждам те в кухнята. — Беше ми странно да произнеса думата „татко“, но идеята за баща, който ме пази, бе успокояваща. След това се почувствах по-добре.

Лежах по корем върху одеялото за пикник с „Видрата Тарка“ в ръка и вдишвах следите от разсипан ябълков сок и старо сирене върху плътната материя. Котката се настани до мен, опънала крак във въздуха с намерение хубаво да се оближе. Бях си направила сандвич със сладко и си бях сипала чаша мляко. Въпреки гъделичкащия ме страх се наслаждавах на чувството, че съм напълно сама. Не ми липсваше нито мама, нито Изолта. Чувствах се като развълнувана пакостница, сякаш бях откраднала нещо ценно и ми се беше разминало. Слънцето светеше ярко върху страниците на книгата ми, караше ме да присвивам очи, а думите се замъгляваха и трептяха. От време на време извиквах към къщата:

— Трябва да излезете! — Или: — Толкова е хубаво и топло!

Не го чух, докато не застана над мен. Тогава подскочих и разлях млякото си. Котката се отръска и се отдалечи. Дългата му сянка се плъзна над мен, хладна и тъмна, подобно на платно върху кожата ми. Вдигнах поглед, сърцето ми биеше лудо.