Саския Сарджинсън - Близначките

Дръпнах раздразнено мама за ръката.

— Сега може ли да си вървим у дома?

1975 година

„Джон,

Може би един ден ще събера смелост в действителност да изпратя едно от тези писма. Но как да ти позволя да видиш нещата, които пиша? Мразя се. Чувствам се толкова противна, толкова изпълнена с грозота от онова, което направих. Опитвам се да се смаля, за да не виждат хората какво съм направила и коя всъщност съм. С теб не бих се чувствала по този начин. Ти винаги си ме приемал такава, каквато съм, а и без това знаеш всичко. Ще ми се да можех да си поприказвам с теб. Не мога да говоря с Изи — тя се е променила, между двете ни съществува разстояние, което не мога да прекося. Това ме кара да се чувствам самотна.

Джон, сякаш са минали сто години, откакто се видяхме за последен път. Дори нямам твоя снимка — снимка на онова, което бяхме. Трябва да съм по-мила с Хети. Тя е толкова добра. Ти би я харесал. Но аз през цялото време съм изпълнена с гняв. Само дето никой не разбира, че човекът, на когото съм ядосана, съм самата аз. Каквото и да кажа, излиза погрешно. По-добре да не казвам нищо. Чуй ме само! Сега разбираш защо е по-добре ДА СКЪСАМ ТОВА…

Радвам се, че с Майкъл сте заедно — вие двамата никога не сте имали нужда от думи. Принадлежите си един на друг така, както принадлежите на гората. Как ми се иска да можех да съм там с вас.

Когато се връщат от кръчмата, вече е твърде късно да се обади в болницата. И без това Изолта няма какво да съобщи, освен загадъчния отказ на Джуди да признае коя е, както и отричането на факта, че познава Джон и Майкъл. Ще позвъни на Виола на сутринта. Изолта седи в хола и набира номера на Бен. Върху масата се вижда зелен буркан за монети. Но не й се налага да пуска много пари в него, тъй като телефонът звъни в продължение на няколко мига, после се включва телефонният секретар. Изслушва как гласът на Бен я подканва да остави името, номера и съобщението си, после тихо затваря.

Чуди се къде ли е той. Беше глупаво да си въобразява, че ще си седи у дома, залепен в очакване за телефона. Изкачва късото извито стълбище към стаята си и се приготвя да си легне. Шумът на вълните върху дребните камъчета на брега звучи като бавно повикване — потракването на чакъла, и отговор — въздишката на морето. Затваря очи и извиква в съзнанието си енергията на лондонската нощ. Бен сигурно е с група приятели в някой бар или клуб с бумтяща музика и приглушени светлини. Знае как всички ще се съберат около него, как телата им ще се приведат напред, сякаш привлечени от невидим магнит. Не може да ги вини. Тя самата не е имунизирана. От мига, в който се срещнаха, Бен я беше накарал да се чувства единствена, изключителна и интересна; когато са сами, интимността им с всичките шеги, нежност и секс я кара да вярва, че с нея той е различен. Шокиращо е, когато го вижда с други хора. Той принадлежи на всички, осъзнава с тъпо примирение тя. Тук, в Съфолк, не може да се свърже с него, не го усеща.

Но чувства обвързващата връзка с Виола дори когато не иска. Физическо, остро и обтегнато усещане, което се развива през пространството помежду им — над блата, поля и магистрали, над градските покриви.

Навремето хората винаги ги питаха дали знаят какво мисли другата близначка или дали имат представа какво прави тя в момента.

— Да — отвръщаха те сериозно, — разбира се.

Толкова им беше омръзнало да им задават подобни въпроси, че бяха започнали да си измислят отговори, да съчиняват глупави истории. Беше се превърнало в някакво състезание — да видят коя от двете ще измисли най-налудничавата случка за размяна на мисли или невероятно съвпадение и да накара някой да й повярва.

Но въпреки че Изолта може да предположи с достатъчно голяма точност, тя невинаги е наясно какво мисли Виола. Всъщност в живота им имаше моменти, когато сестра й, й се струваше непозната.

Изолта гледа към тъмната водна маса през прозореца, там, където лунната светлина улавя издигането и завихрянето на вълните.

Джон и Майкъл се караха, сякаш искаха да разкъсат връзката помежду си и да унищожат огледалния образ, който ги гледаше обратно. Изолта добре знае, че да нараниш близнака си е по-лошо, отколкото да нараниш самия себе си. Спомня си бащата на момчетата — изражението на Линда при звука от спирачките на камиона, заплашителното му присъствие в онази малка къща, страха от жестокостта му, проникнал във всичко. Насилието поражда насилие и момчетата също се наказваха едно друго с юмруци, ритници и силни удари. Беше много по-ефективно, отколкото самонараняването, което можеше да си причини само дете с ножове, ножици или наркотици.