Саския Сарджинсън - Близначките

— Сигурна ли си, че не искаш да ти сипя глътка уиски в чая? — пита Дот.

Изолта поклаща глава.

— Алкохолът не ми понася.

Пауза.

— Предполагам, че съм ходила насън… — започва тя. — Странно. Никога преди не съм го правила.

Дот кимва, изпълнена с облекчение. Навежда се да отвори вратата на печката. Въглените светят в червено.

— Значи ти е за пръв път?

Изолта кима.

— Трябва да е от стреса, че си на чуждо място. — Дот я поглежда многозначително. — Местата имат огромно влияние върху нас, нали?

Изолта отпива от чая си. Гъст е от захар.

Стаята е осветена от една лампа, абажур с ресни и цвят на кехлибар засенчва слабата крушка. Доволна е от мрака. Знае, че Дот я наблюдава напрегнато; въпросите, които напират на езика й, вече натискат пространството между двете. Изолта присвива очи срещу гънките светлина и тъмнина. Долавя очертанията на бронзова момчешка глава. Сенките подчертават овала на страните му, превръщат усмивката му в гримаса. Полицата на камината е препълнена с извити от времето картички и дървени джунджурии. Оглежда всичко, придръпва реалността на стаята към себе си, избутва кошмара надалеч. Мопсът хърка върху едно разноцветно мароканско килимче. Тя заравя пръстите на краката си в острата му козина, притиска ги към топлите гънки мазнина на тялото му. Чака Дот да заговори.

— Знаеш ли — казва тихо накрая по-възрастната жена, — когато в началото те видях във водата… ами помислих, че може би искаш… да се удавиш.

— Не. Божичко, не! — Изолта е шокирана.

— Честно казано, откакто пристигна, съм доста разтревожена — продължава Дот. — Изглеждаше толкова отнесена. А когато те видях в кръчмата, си помислих, че си… уплашена или нещо подобно.

— Свързвам Съфолк с някои лоши спомени. — Сърцето на Изолта бие силно. — Майка ми се удави на този плаж — обяснява кратко тя.

— О! — Дот закрива устата си с длан.

— Случи се много отдавна. Тя… — лицето на Изолта се изкривява — беше пияна.

Защо опростява смъртта на майка си? Не може да каже истината на Дот и сега за пореден път я изкривява. Вината беше нейна: нейна и на Виола. Бяха разрушили щастието на майка си, откраднали шанса й за бъдеще. Изолта усеща мълчанието си като предателство. Но не може да се насили да изкара други думи от устата си, те са заседнали в гърлото й, затъкват го.

— Каква трагедия… — Дот се навежда напред. — И ти си била само дете? — Гласът й лекичко потрепва.

Отново мълчание, нарушавано единствено от приглушеното бучене на вълните зад стъклата на прозорците. В краката им се разнася свистящото дишане на кучето, внезапното му сънливо излайване; лапите му се свиват върху мокета.

— Голям късмет, че те видях — тихо казва Дот. — Бях си легнала. Телефонът иззвъня, затова станах. Тогава видях, че задната врата е широко отворена.

Изолта не иска да си мисли какво щеше да се случи, ако Дот не я беше видяла. Студеното море се вие по-близо, тя чува всмукващия вой на прилива. Поема дълбоко дъх, обляга се на извивката на страничната облегалка, пръстите й се стягат около кръглото тяло на чашата.

— Е, мисля, че е време и двете да поспим… — Дот става превита странно напред, опряла ръце в задната част на кръста си. — Боли ме гърбът. Схванат е като дъска — изръмжава тя.

После закуцуква към телефона.

— Но първо — отбелязва тя, — може би трябва да видя кой ме е търсил… — Навежда се напред, трепва и натиска мигащия бутон на телефонния секретар, като обяснява, че може да е нещо спешно. — Ужасно късно е.

Гласът на Бен изпълва стаята — висок, самоуверен и познат.

— Здравейте. Опитвам се да се свържа с Изолта. — Колебание, после: — Не съм сигурен кой ще чуе това съобщение. Но можете ли да й кажете, че Бен я е търсил? Предайте й, че й изпращам любовта си. Всичката.

— Извинявай — казва Изолта; не само че не съжалява, но е доволна. — Той няма представа за времето.

— Не се извинявай — мрачно казва Дот. — Мисля, че по всяка вероятност е спасил живота ти.

Изолта отпива от чая си и гледа към телефонния апарат. Ще й се да се пресегне и да натисне бутона, за да повтори съобщението. Иска да чуе гласа му отново. Онези думи.

Четиримата седнахме на порасналата на туфи трева в нашата градина, точно на мястото, където двамата с Джон бяхме мързелували върху одеялото за пикник и бяхме рисували пирати и змии. Слънчевата светлина замъгляваше краищата на храстите прещип и боровете. Стоях далеч от Джон, късах маргаритки и ги раздробявах на парченца листче по листче, мачках жълтите им сърца между пръстите си. Джон се мержелееше в крайчеца на зрителното ми поле, забил поглед в земята. Хвърлях му скрити погледи, гледах го как притеснено се занимава със зачервените кожички около изгризаните си нокти, как ги къса с вълчи зъби. Когато вдигна очи, не можах да ги срещна. Той също мълчеше. Страхувах се, че се срамува от нашия следобед, че съжалява, задето го е запазил в тайна от Майкъл.