Саския Сарджинсън - Близначките

Погледнах я подозрително: майката, която познавах, се беше променила. Мама вярваше, че дисциплината и правилата спъваха естественото развитие на детето. Беше се запознала с всичките философски възгледи на Рудолф Стайнер, дори беше подчертала някои параграфи от книгата му с твърд молив. Бях я чувала да го цитира, за да добави допълнителна тежест към собствените си идеи. Рутината и чистите чорапи не бяха важни; бащите не бяха необходимост. „Обичта е най-ценното, казваше тя. — Дариш ли човек с обич, всичко ще е наред с него.“

— Не мисля, че някога си ми казвала с какво те е привлякла тази част на света? — попита Франк, отпивайки от чашата с чай.

— О, Съфолк е толкова прекрасно изолиран, нали разбираш? — Тя наклони глава настрани и му хвърли бърз поглед. — Истинска провинция. Не мога да дишам в градовете. — Тя потръпна. — Крайните квартали са толкова… убийствени. Освен това — продължи тя, — когато бях дете, прекарвах доста време тук. Така че не съм чужда на това място.

Слушах я разсеяно. Вече бяхме чували историята за това как леля й и чичо й държали малка чайна в Олдбъро, как двете с Хети прекарвали ваканциите си там и сервирали чай в зелени порцеланови чаши на старите дами. Когато чичо Хорас умрял, оставил на мама малко състояние. Неочаквана изненада. Тъй като не била щастлива в комуната в Уелс, решила, че може да използва парите, за да се засели в Съфолк, да намери място, където да живее с нас.

Но Франк се беше хванал за смъртта на чичото и пропусна важната част, в която ставаше дума за нас, трите, живеещи сами. Започна да поднася съчувствието си с мърморещ тон.

— О, не съжалявай. Бедният Хорас беше много зле — прекъсна го мама. — Аз имах нужда от парите, а Хорас… ами при положение, че тежеше сто и четиринайсет килограма и му липсваше един крак, животът му съвсем не беше песен. Умря от отравяне на кръвта. — Мама повдигна вежди. — Не можаха да намерят ковчег, който да го побере. Когато от погребалната агенция се обадиха, за да съобщят за проблема, леля Сара предложи да му отрежат някой крайник.

— Мили боже! — Франк седна изправено, чаят му се разля и намокри панталоните му. — Каква… предприемчива жена.

— Аха. — Мама затъкна кичура коса зад ухото си и изви гръб като котка. — Може и така да се каже. Толкова е предприемчива, че дори вече е омъжена повторно и се е преместила в Норфолк, където е управителка на кръчма.

Франк изтри чаените петна с маншета си.

— Ще ти сипя още — предложи мама и опря длан на крака му. Наклони чайника. Блестящата течност потече на неравномерни струи, запръска настрани заради нащърбения чучур.

— В крайна сметка — продължи тя — залепиха ковчега и всички стискахме палци да издържи по време на опелото. Както и стана — добави бързо. — Често съм си мислела, че когато си отида, искам да ми издигнат клада насред морето. Като на индусите. Или на крал Артур.

— Роуз, ти си непоправимо романтична. Какво ще правя с теб? — Франк, изглежда, беше забравил за чаените петна и я гледаше втренчено, сякаш току-що беше забелязал, че е направена от шоколад. Ръката на мама се върна върху коляното му. Дългите й пръсти мачкаха лененият плат на панталоните.

— Свършихме! — извиках. — Наредихме пъзела.

Щеше ми се да подбера Франк и Поли, да ги избутам навън и да затръшна вратата зад гърба им. Главата ме цепеше и ме караше да се чувствам смъртно уморена. Искаше ми се трите да сме сами в кухнята, радиото да свири, а мама да прави палачинки. Исках да съм си в леглото, без тайни, без объркани мисли, а Изи да лежи топла до мен и дългата коса на мама да се плъзга по лицето ми; да долавям аромата й и ниския й смях.

— Къде сме живели преди комуната? — Лъскам една кръгла маса в дъното на магазина за антики на Хети, разположен на Лотс Роуд; върху пръстите си усещам приятелския аромат на пчелния восък. — Аз, Изи и мама. Нищо не си спомням.

И двете с Изи обичаме да се ровим из магазина. Сред масите и столовете от тъмно дърво са подредени викториански кукли, бродирана коприна и пеперуди в стъклени касетки. Сега, след като вече съм навършила петнайсет години, леля ми плаща дребна сума, за да работя в магазина й в неделя. Изолта си е намерила работа в „Биба“ и ходи там в събота. Казва, че съм на мястото си сред антиките.

В момента няма клиенти и Хети седи на един от новите високи столове.

— Ами Роуз живееше тук, в Лондон — отвръща тя. — Върна се от Калифорния бременна с вас двете. Това наистина хвърли всички в огромно притеснение! — Леля държи връзка бели етикети с прясно изписани цени върху тях. Закача един за стола. „150 паунда“, изписано със стегнати цифри. — Татко направо щеше да получи удар, настояваше да бъдете дадени за осиновяване. Роуз отказа, въпреки че той я заплаши да я изхвърли на улицата. — Хети се намества удобно на мястото си и столът проскърцва под тежестта й. — После наистина получи удар и ние наследихме къщата. — Леля ми присвива тънките си устни при спомена. — Тогава вече бях разведена, така че двете с майка ти живяхме заедно известно време. Бяхте съвсем мънички бебета. Няма как да си спомняте как съм сменяла пелените ви.