Саския Сарджинсън - Близначките

— Имате ли нужда от карта или насоки? — Дот изниква от кухнята с цигара в ръка, мопсът я следва по петите.

— Не, благодаря. — Изолта замлъква, после предпазливо продължава: — Живяла съм тук известно време като дете.

— Прекрасно. В такъв случай довиждане и до по-късно.

Дот не е от хората, които задават въпроси. Изолта е благодарна за това. Страхуваше се, че ще й се налага да търпи някоя любопитна хазяйка. Захлопва портата на двора зад гърба си. Чуди се дали ще запомни пътя. Идеята да ползва карта й изглежда някак нелепа, не просто ненужна. Краката й ще си спомнят, сигурна е тя.

На поляната отсреща пасе необезпокоявано стадо овце, паникьосан заек, присвил уши назад, притичва през високата трева. Изолта поглежда към небето. Дъждовните облаци са изчезнали и ранната вечерна светлина е розова и изпълнена с надежда. Поглежда към часовника си. Разполага с достатъчно време да стигне дотам и да се върне, преди да се е стъмнило. Тръгва решително по стария римски път; „малко като права линия“, както го определяха навремето момчетата.

Три коня с ниско наведени глави стоят край една порта. Протяга ръка към кадифените им муцуни, усеща прилив на благоговение. Беше забравила колко огромни са, колко солидни са костите им, колко внушителна е дълбочината и широчината на гърдите им. Един от тях протяга врат, бута ноздри в дланта й. Гъделичкане на мустаци, кожена извивка на устна. Дали Виола си спомня деня, в който откриха жребеца в гората? Не беше споменала нищо, когато й беше показала снимката.

Изолта зарейва поглед към далечните селскостопански постройки и конюшни. Двама млади мъже в сини ризи подреждат бали сено. За последно потупва коня по мускулестия врат и тръгва към селото, отдалечавайки се от морето и блатата.

В селото почти нищо не се е променило. Няколко нови къщи, всичките от оранжеви тухли и с пластмасова дограма, в подредена задънена улица в покрайнините. Чува радио, от което се разнася някаква поп песен, нещастния плач на дете. Селският магазин изглежда точно по същия начин, както едно време; дори кутиите с прах за пране и прашните пакети с бисквити на витрината сякаш не са се променили. Кръчмата е ремонтирана наскоро; от подпряната отвън черна дъска става ясно, че предлага панирана риба с картофи и овчарски пай; на асфалта са подредени няколко маси с червени чадъри, наклонили се като пияни върху белите си стойки.

Вън от селото Изолта поема по тесния път между плетовете от глог и стръмните хълмисти брегове, покрити с девесил и коприва. Тракторите са оставили буци пръст и разпръсната слама след себе си, краищата на асфалта са износени от тежките гуми. Тя трепва при вида на няколко мъртви заека, извръща се настрана от масивното премазано тяло на един язовец. Когато стига до къщите, веднага установява, че не са същите. Гномовете и зеленчуковите лехи са изчезнали от някои градини, заместени от посипани с чакъл автомобилни алеи и розови храсти. Пред крайната къща е паркиран нов сааб, в градината се вижда пластмасова люлка. Навремето тази къща беше собственост на двама братя.

— Бърт и Рег — потупваше се бавно по челото Майкъл. — Не са с всичкия си. Майка им и баща им са братовчеди.

Някога градината на братята изобилстваше от идеална продукция: прави лехи с праз, къдрави листа на моркови, рамки от бамбукови стъбла, крепящи буйни бобени филизи. Сребристи капачки от бутилки се развяваха на вятъра. В края на пътечката, до портата, имаше стара маса, която винаги беше отрупана със сезонни продукти, както и с яйца от тлъсти кафяви квачки. Когато някой пускаше монети в буркана и вземаше кутия с яйца, двамата мъже оставаха вкъщи или обръщаха гърбове, навеждаха се към земята толкова концентрирано, че приличаха на хора, загубили някой скъпоценен камък.

Веднъж Бърт затътри крака към Изолта. Кафявите му панталони бяха закърпени на коленете, маншетите на бялата му риза — разръфани. В ръцете му лежаха две яйца направо от полога. Той ги сложи внимателно в дланите й. Яйцата натежаха върху кожата й, топли и гладки. Ръцете на Бърт бяха големи и груби: черната пръст запълваше паяжината от бръчки и пукнатини. Изолта задържа дъх при вонята на непрани дрехи и старческо тяло. Устата на Бърт зееше влажна, с полепнала по устните бяла слюнка. Избяга, без да му благодари, стиснала твърде силно яйцата в шепи. Едното се спука и от дланта й се проточи струйка белтък.

Изолта потърква пръсти, спомня си лепкавото усещане и как беше измила хубавичко ръцете си в кухненската мивка на близнаците. Намръщва се, за момент не може да се сети на кой номер живееха момчетата; наоколо не вижда нито един от знаците, които е очаквала да намери: никакъв ръждясал трактор и купища празни туби; никакви чопъри, захвърлени в прахта, никаква клетка с порове. Къщата изглежда спретната и анонимна. В градината лежат разпръснати няколко играчки, а на предното стъпало се припича на слънце една котка. Семейство Кечпол бяха изчезнали.