Саския Сарджинсън - Близначките

— Някои, които може да познавам? — Той изтърка петното по панталоните си с палец, облиза го и отново затърка.

— Джон и Майкъл Кечпол — измърмори неохотно Изи.

— Братята Кечпол? Нима? — Той се изкашля. — Познавам семейството. Може да се каже, че са… известни в района. — Размърда се на килимчето и се наведе към мама, за да измърмори нещо в ухото й. Гледахме как устата му мърда, лукава и бърза, а очите му се стрелкаха към нас. Мама кимна и сви устни.

— Е — обърна се той обратно към нас, — значи се движите с лошите, а? Трябва да внимавате с тези момчета. Но изоставането с една година няма как да е лесно. Сигурно ще бъдете доволни, когато оставите началното училище зад гърба си. Сигурно нямате търпение да започнете в голямото училище и да си намерите нови приятели?

— Харесваме си приятелите, които вече имаме — измърморих под носа си.

— Много добре. — Франк продължи, сякаш не ме беше чул, бледите му очи гледаха сериозно. — А какво ще кажете за спорта? — Толкова старание влагаше, че ни стана неудобно заради него. Камъчетата бяха оставили дребни отпечатъци в бялата плът на глезените му. — Участвате ли в някой отбор? По хокей или нетбол 6 6 Разновидност на баскетбола. Практикуван предимно от жени. — Бел.ред. ?

Втренчихме се объркано в него.

— Музика? — В гласа му се прокрадваше нотка на съмнение.

— Аз ходя на уроци по музика — намеси се Поли. — Свиря на пиано и цигулка.

— Колко хубаво — възкликна мама. — Някой ден трябва да ни посвириш.

— Отивам да поплувам — заяви Изи; вече беше започнала да смъква джинсите си.

За нас пикник на плажа означаваше бански под дрехите. Но когато погледнах към морето, потръпнах. После въздъхнах и станах.

— Аз също.

Когато пристъпих във водата, сякаш някаква ледена ръка ме сграбчи за глезените и силно ги стисна. Притаила дъх, внимателно запристъпвах по каменистото дъно. Около прасците ми се виеха огромни вълни. На няколко метра от брега Изолта мрачно плуваше кучешката напред–назад. Брегът се спускаше почти вертикално, така че човек загубваше дъното само миг, след като се потопеше във водата. Течението беше зловещо. Бяха сложили табела, която предупреждаваше плувците за тази опасност.

Поли приближи до брега и ни загледа.

— Аз не плувам в морето — опита се да започне разговор тя.

Изолта не й обърна внимание. Устните на сестра ми бяха загубили цвета си, побелели като на мъртвец. Цепеше през вълните, присвила очи и изпълнена с решимост, устата й поемаше въздух между загребванията. Обърнах се и изсъсках така, че мама да не чуе:

— Човек е истински плувец само ако плува в море. Басейните са за лигли.

— Не съм лигла — отвърна разумно тя, — но татко казва, че може да се удавя в морето.

Потопих се дълбоко във водата и загубих всякакво усещане за тялото си. Вдървените ми крайници се мятаха с надеждата да ме задържат на повърхността. Чувах жужащия глас на Поли, но отказвах да възприемам думите й. Двете с Изолта плувахме дълго, цяла вечност. Когато се върнахме посинели на брега, зъбите ни тракаха така силно, че не можехме да кажем и дума. Поли се беше върнала при възрастните.

Тримата, осветени от слънчевите лъчи върху килима, с развети от вятъра дрехи, сякаш бяха подредени от някой художник; грациозната фигура на мама се навеждаше към останалите двама, предлагаше им чинии с храна, пълнеше пластмасовите им чаши. Поли беше изритала встрани сандалите си; каза нещо, което накара възрастните да се засмеят. Мама протегна длан и я докосна по ръката. Закуцукахме към тях през камъните, бесни като мокри вълци, обикалящи около лагерен огън.

— Надявам се, че няма да видим тези хора никога повече — каза ми Изи същата вечер, когато си легнахме.

— Каква лигла — съгласих се.

— А той е толкова… — Изолта се затрудни да намери точната дума.

— Досаден? — предложих.

— Да. — Тя лежеше опъната до мен, позната като някой от собствените ми крайници. Изкикоти се. — Скучен. Единственото, за което може да мисли, е училището.

— И за дъските — добавих.

— И за чукове и пирони, ако се осмели да рискува… — Засмяхме се.

— Каква загуба на време — измърморих, — можехме да го прекараме с момчетата.

— Лошите! — изимитира Изи гласа на Франк.

Оставих деня да отлети. Поли и Франк се разтопиха в забравата: грешката на един пикник, в който бяхме взели участие толкова отдавна. Имаше по-важни неща, за които да мисля.

Долу чувахме как мама тананика, говори на котката, отваря и затваря шкафове. Тъмнината се притисна към прозореца на спалнята, донесе със себе си звука на гората: сладкото бухане на бухал, остър животински вой — стряскащ, но далечен. Потопих се още по-навътре в уюта на слятата ни телесна топлина. Външно все още бях студена от плуването, кръвта вибрираше във вените ми като морска вода.