Саския Сарджинсън - Близначките

Зелените стени се затварят. Флуоресцентната светлина пада силно надолу, удря ме през очите. Мониторът до леглото ми примигва в червено, доказателство, че сърцето ми все още работи.

Сестрите се движат между леглата, навеждат се и се изправят, разговарят помежду си.

— Гледа ли „Далас“ снощи?

— Мислиш ли, че Джей Ар го е направил?

Смях.

— Да, Сю Елън се е заела със случая му.

— Госпожа Скот взе ли си лекарствата?

— Преди половин час, но трябва да й се направят кръвните изследвания.

Думите им се смесват, преливат в размазан отдалечаващ се шум. В другия край на стаята санитарка дръпва рязко завесата около едно легло. Иззад тънката материя се разнася ридание, позив за гадене, после — плисък, когато повърнатото се удря в легенче. Запушвам уши с длани.

Къде ли е Изи в момента? Дали вече е във влака? Чувам тракане и съскане на ускоряващи хода си колела върху релси. Предприехме същото пътуване, когато мама ни заведе в Лондон да видим гробницата на Тутанкамон в Британския музей. Изолта ще хване влака от Ливърпул Стрийт за Ипсуич, точно както ние го бяхме направили навремето, с глави, изпълнени със златни сфинксове и мисълта за едно мъртво момче, чието сърце лежеше в кутия до него.

По време на своето пътуване Изолта ще види зеленина и теменужки, изненадващите нюанси на слеза върху каменнокафявия фон. Прещипът проблясва ярко сред тъмните трънаци. Небето се отваря широко — сякаш лепенка, издърпана назад от разстоянието и хоризонтите. Сред тревите покрай живите плетове избуява див чесън и папрат. Морето се разбива в дребния чакъл на брега; калугерици се спускат надолу и извикват.

Първо ще отиде до тяхната къща. Представям си я на алеята отвън. Гледа към лющещите се рамки на прозорците, купчината стари гуми и продънения мотоциклет. Наблизо пропълзява трактор; под обувките й има кал. Тя кихва. Носът я засърбява от страх. В моите представи трябва силно да се фокусирам, за да освободя една част от себе си и да я изпратя при нея. Преплитам пръсти в нейните, шепна окуражителни и успокояващи думи. Майкъл или Джон, един от двамата излиза от входната врата. Джон. Разбира се, че ще е той. По-висок и с по-широки рамене, отколкото последния път, когато го видях. Засенчва очи с ръка, по лицето му се изписва недоумение. Но после той се усмихва и с усмивката му болката ми изчезва, присвиването в стомаха ми престава, кошмарите избледняват.

Изтривам очи с крайчеца на чаршафа. Глупачка. Нищо няма да сложи край. Гърдите ме болят, сякаш някой е седнал на тях и притиска дробовете ми. Не спирам да кашлям. Моля се Изи да ги открие.

Малкото момиченце се е върнало в отделението. То поне ме разсейва. Чувствам се по-добре дори само като го гледам. Твърде дълго съм прекарала сред тези болни тела. Момиченцето се стрелва между леглата, кестенявата му коса се развява зад него, заобикаля сестрите и пациентите. Бързите му крачка се движат безшумно по пода. Изненадана съм, че никой не му прави забележка да спре да бяга. Сестрите са прекалено заети, за да се занимават с него; то подскача леко зад гърбовете им. Не биха могли да го хванат, дори да се опитат.

Момиченцето спира до леглото на Джъстин и се обляга на края му. Трябва да е една от внучките, за които Джъстин не спира да приказва. То разперва ръце над завивките. Тялото му се отпуска; всичката гъвкава грациозност на младостта се крие в гръбнака и стъпалата му. Пръстите му се движат по болничното одеяло, натискат невидими клавиши, сякаш свирят на пиано.

— Този уикенд ще си направим пикник — усмихна се мама. — Искам да се запознаете с един човек.

Беше се върнала от последния си урок по дървообработване. В ръцете си държеше кутията за писма, предмета, над който се беше трудила цял срок. Беше най-обикновена кутия със закачен на панти капак. Отпред имаше резе. Беше изписала фамилията ни с несигурни букви: Лъв.

— Поканих Франк, учителя ми, да се срещнем на плажа. Казах му, че ще донесем обяд. — Тя млъкна, за да постави пощенската кутия на кухненската маса. — Той има дъщеря. Мисля, че е няколко години по-малка от вас.

Повдигнахме капака на кутията и надникнахме вътре. Беше празна. Прокарах длан по страните й, опипвайки грапавата структура. Прониза ме остра болка. Дълбоко под кожата ми се заби нещо тъмно. Изскимтях и засмуках мястото с треската.

Мама се надвеси над кутията.

— Изглежда добре, нали? — каза тя, издухвайки кичур коса от очите си. Извърна се настрана и се протегна да отвори шкафа, намръщи се. — По дяволите! Нямаме хляб. Ще трябва да отида до магазина. Ще направим кейк. Но дали ни е останало от брашното, което набухва само? — После, към мен: — О, престани да вдигаш врява, Виола! Треската ще излезе сама, когато й дойде времето. Защо не сте в леглото? Утре сте на училище.