Саския Сарджинсън - Близначките

Виола я поглежда и кимва.

— Ще ти се обаждам всеки ден. — Изолта прехапва устни. — Няма да отсъствам дълго. Само един уикенд. Ще разпитам наоколо. Ще видя дали можем да ги открием.

— Остани толкова дълго, колкото се налага. — Виола затваря очи. — Не се притеснявай за мен. Няма да отида никъде.

Внезапно поглежда към Изолта, прави опит да повдигне глава, с мъка се подпира на лакти.

— Усещам, че двамата имат нужда да бъдат открити, Изи. Не спирам да ги сънувам.

Продължава да стиска снимката на коня.

Пълното осъзнаване в какво е допуснала да бъде забъркана кара Изолта да се спре насред улицата пред болницата, неспособна да помръдне. Колите я подминават. Учениците си подвикват един на друг от другата страна на тротоара. Страхът се събира в нея, оплита се и се стяга на възел. Няма връщане назад. Трябва да отиде. Обещала е. В миналото е подвеждала Виола. Ако успее да направи това, може би ще компенсира останалото. Може би то ще помогне нещата между двете най-сетне да се оправят.

Изолта стои насред групата момичета около едно табло. Търси името си в списъка. Прехапва развълнувано устни, когато разбира, че е първа по резултат в срочните изпити. Не откъсва очи от думите. „Изолта Лъв. 87%. Английска литература.“

— Браво — поздравява я някой.

— Първа си по пет предмета. — Хелън промушва ръка под лакътя й. — О! Удивително.

Изолта усеща как удоволствието обагря страните й.

Гласовете на момичетата ехтят около нея. По коридора кънтят стъпки. Шепот докосва стените с цвят на магнолия, издига се нагоре сред извитите опорни греди на залата. Лабораториите миришат на химикали и съскащи Бунзенови горелки. Във вторниците играят хокей на ветровитото игрище, облечени в блузи от памучно трико и тъмносини полички. Изолта е открила, че е добра с хокейния стик, с провирането на топката през буците пръст и настръхналите крака на останалите момичета.

— Можеш ли да дойдеш? — Хелън чака нетърпеливо.

Парти по случай четиринайсетия ми рожден ден, се чете върху поканата, изписана със завъртян шрифт. Отгоре се виждат балони и звезди. Изолта вдига поглед.

— Да, с удоволствие.

Ненормалница. Мръсно хипи.

Двете с Виола, залегнали сред надгробните плочи в очакване на училищния звънец: обучаваните у дома самотници, очакващи да бъдат пуснати отново в горите, на свобода. Да се изгубят сред дърветата.

— Супер. — Хелън се усмихва.

Изолта усеща как потта избива под мишниците й. Отпуска ръце встрани. Трудно е да си популярен. Изисква се усилие да играеш тази роля. Виола не иска да й помага. Прави се на възможно най-грозна и отказва дори да направи опит да се впише в новата среда. Изолта нехайно затъква коса зад ухото си и възприема правилния тон.

— С какво ще си облечена?

Но Хелън леко се мръщи, сякаш изпитва неудобство. Виола се е появила беззвучно от една празна класна стая; завърта се около тях, наднича изпод водопада от наскоро боядисана черна коса. Подсмърча и поглежда към Изолта.

— Ще хващаш ли автобуса?

— Виола. — Хелън прочиства гърлото си, произнася името й високо, сякаш Виола е глуха или тъпа. — Искаш ли да дойдеш на партито ми?

Очите на Виола се разширяват. Тя поглежда към Изолта, прехапва устна и забива очи в ожулените си обувки, които са в противоречие с училищния правилник.

— Не — бързо отвръща Изолта. — Виола всъщност не обича партита. Няма да ти хареса, нали, Виола?

Готова съм за полет, тялото ми е наклонено под ъгъл от вятъра. Въздухът е разреден и яростен, солен от морските изпарения. Облизвам устни. Ако се наклоня напред дори само милиметър повече, ако се протегна още съвсем мъничко напред, някой силен порив на вятъра ще поеме тялото ми и ще ме запрати в широкия басейн на небето. Но аз съм пуснала корени в камъка.

Държах птичата костица в джоба си. Почувствах я гладка срещу палеца ми. Колко лека беше, бледа като луната, плъзгава в ръката ми. Отблизо повърхността й беше осеяна със ситни дупчици подобно на вкаменелост.

Край морето, от прозореца на една кула, излетяха подплашени гарвани. Черните им сенки се пръснаха. Върнаха се, когато си тръгнахме, дойдоха откъм осветени от слънце хълмове, плъзнаха се обратно с разперени криле, за да засвидетелстват господството над дома си.

Един ден ще пристъпя в пространството. Ще усетя как въздухът подхваща кухите ми кости, как погалва на вълни силно опънатата ми кожа. И ще изчезна — сянка, бягаща по тревите, форма, захвърлена върху камъчетата на плажа.