Саския Сарджинсън - Близначките

— Трябва да се върнем. Това не е правилният път.

Сетих се за Джон, за отпуснатите ъгълчета на устата му. Беше застанал рамо до рамо с брат си, очите му ме гледаха нещастно и в тях съзрях въпрос. Не знаех какъв.

— Изи — казах и засмуках одраскания си пръст. — Виж! Не можем да минем. Трябва да се върнем.

Изолта поклати глава. Не можеше да признае, че сме се изгубили. Гърдите й се надигаха рязко. Прехапа устни.

В бузата ми се удари муха и аз я прогоних с длан. Още една. Наблюдавах несигурния въздушен път на насекомото, издигането му, после спускането надолу и изчезването му в някакво кухо дърво. Приближих натам. Чух настойчиво тъмно бучене, като от грозд жужащи тела. Проследих звука, изкатерих се нагоре, като се улавях за грубата кора, за да надникна в изгнилия дънер.

Отвътре ме гледаше лице. Залитнах назад, вкопчих пръсти в ронещата се кора, за да се задържа да не падна. Лицето имаше дълга муцуна, извита над оголена паст. Видях върха на зъб, сив език, млечни очи, втренчени в мен. Куче. Черно куче, чиято козина беше сплъстена от засъхнала кръв. На врата му стърчеше къса бяла кост. Приличаше на къс месо от дървения блок на месаря. Отрязаната глава лежеше насред окървавени загнили листа. Мухите се движеха бързо, заети да смучат от зейналата рана, допираха криле и крака.

Наполовина паднах, наполовина пропълзях надолу. Облегнах се на едно дърво, закрих лице и помирисах смъртта върху пръстите си.

— Извикай момчетата — прошепнах, усещайки внезапно гадене. — Бързо ги извикай. Черния демон е мъртъв.

Изолта отново изважда чека от плика. Прочита цифрата в карето, макар че вече я знае наизуст. Прокарва пръстите си по хартията. Държи чека от два дни. Днес ще го депозира в сметката си. Това ще означава, че е приела условията им. Консултира се е с адвокат, просто да се увери, че са й предложили правилната сума, и той й отвърна:

— Парите са добри. Не си струва да ги оспорваш.

Бен тихо и одобрително беше подсвирнал.

— Вземай парите и бягай, Изи. Можем да си направим прекрасна почивка на Сейшелите или нещо подобно. Прати ги по дяволите. Струваш двайсет пъти повече от Сам Фаулър.

Парите означават, че няма да й се налага веднага да започне да си търси друга работа. Разполага с достатъчно, за да плати дълговете си и да живее, без да работи, дълго, месеци наред, стига да е пестелива. Но Изолта не е в настроение да пести. Вътре в нея, подобно на пара в чайник, кипи необуздана енергия. Почивката не е това, което иска. Не знае какво иска.

За момент се поколебава дали да съобщи на Хети за съкращението си. Но леля й никога не е била съвсем наясно с какво точно си изкарва хляба Изолта. За нея светът на списанията е напълно безсмислен. Откакто се е преселила в Ирландия, Хети се е посветила на ежедневна борба с жестокото отношение към животните и дели къщата си с цяла колекция бездомни кучета и котки. Изолта осъзнава, че би могла да отиде да види леля си — да си купи самолетен билет до Корк и да прекара там един дълъг уикенд, — но въпреки че много обича Хети, не е сигурна, че е в настроение да понесе свободно шляещите се по цял ден животни, купичките им с храна, както и космите и мръсотията, покриващи всичко, в това число възглавниците и покривките на леглата.

Не за пръв път пропуска да съобщи на Хети какво се случва. Искаше да й пише и да й каже, че отново са приели Виола в болницата, но сестра й побесня, когато й спомена за подобна възможност.

— Не мислиш ли, че вече е направила достатъчно за нас? — възкликна Виола. — Знаеш какво стана последния път, когато се втурна насам. Трябваше да намери хора, които да се грижат за всичките й животни. И когато пристигна тук, не можа да направи нищо за мен, така че си беше пълна загуба на време. Няма никакъв смисъл да й се казва — моля те, недей.

Изолта разполага с цял ден, в който единственият й план е да отиде да види Виола. Как да си запълни времето? В списанието винаги имаше спешни редакторски срещи, а моделите, стиснали буковете си, се редяха на опашка, за да ги приеме. Представя си заместничката си — безлико, безименно, безполово същество — да съчетава тоалети в нейния моден гардероб и да рови из релсите с дрехи заедно с Луси. Главата й забучава като лента на забързан кадър — представя си как непознати пръсти издърпват шапки, захвърлят рокли настрана, развяват шалове, подобни на ярки знамена.

Отваря гардероба в апартамента си и се докосва до вълна и кожа. Изважда една черна плисирана копринена пола и я пуска на пода. Вече няма нужда да се докарва. Може да се облича както си иска. Никой не я гледа или преценява. Избира чифт джинси и една стара тениска на Бен. Ще й трябва ли яке? Наднича навън, проверява какво е времето. На фона на безоблачното небе се открояват сгради и дървета с тъмни изострени ъгли. Дори през затворения прозорец се чува бодрата птича песен.