Саския Сарджинсън - Близначките

Изолта присвива очи срещу ярката утринна светлина и внезапно си спомня за ритуалите, които двете с Виола извършваха в чест на слънцето. Идея, до която бяха дошли, след като майка им ги беше завела на една друидска церемония преди много години. Изолта си беше измислила свой език, изкривени въображаеми думи. Виола си мислеше, че сестра й е открила някакъв древен език. Все й се искаше да признае, че си го е измислила, но така и не го направи. После двете престанаха да вярват.

На постелката пред вратата лежат две писма, адресирани до нея. Сметката за газта и плик, надписан с непознат за нея почерк. Вътре открива писмо от конюшните „Съфолк пънч“. Чете и препрочита редовете, като проследява изреченията с пръст. Смръщва вежди. Устните й се разтварят от изненада и тя поклаща глава в празното фоайе. Канят я да посети новите конюшни, да види жребчето, което една от кобилите току-що е родила. Разбира, че самата тя си е докарала тази нежелана покана. Преди няколко месеца беше чула, че организацията за защита на породата „Съфолк пънч“ се нуждае от финансова помощ, спомни си огромните коне с цвят на мед, които държаха край блатата до морето. Едно модно шоу и разпродажбата на дрехи и гримове от рафтовете в списанието бе достатъчно за събирането на щедро дарение. Тогава беше доволна, че може да предложи някаква помощ. Харесваше й да знае, че конете са все още там, че вървят през високата трева, че стоят търпеливо до портата с наострени уши, сякаш заслушани в шума на вълните.

Но не й се беше наложило да свърши нещо трудно. Помощта й не включваше ходене дотам. Не трябваше да напуска Лондон. Пъха писмото в чантата си. Дано не забрави да изпрати любезен отказ.

Решава, че ако ще харчи отговорно, не бива да ползва таксита, преди да си намери нова работа. Ще отиде при Виола с автобуса. Спомня си как Бен й се беше присмял.

— И ти се смяташ за лондончанка! Не само, че автобус номер осемдесет и седем ще те закара буквално до централния вход на болницата — беше казал той, — но и спирката му е в края на твоята улица.

Така че сега чака на въпросната спирка заедно с някаква млада майка, мрънкащото й бебе и един възрастен човек, който си чопли носа, загледан втренчено пред себе си. Изолта си слага слънчевите очила. Не можа да го обясни на Бен, но откакто беше дошла в Лондон, си беше обещала, че никога няма да бъде бедна и никога няма да зависи от някого за нещо. Не иска да бъде като Роуз.

Спирката е разбита. Под обувките й скърцат натрошени стъкла. През нащърбения отвор в стената вижда шайката гарвани, които се преследват в тревата на отсрещния площад. Пред очите й за кратко се мярка споменът за тъмните птици, излитащи през един прозорец на защитната кула. Смръщва чело, примигва, за да отпъди видението. Един гарван стои на релсите и я гледа дръзко и преценяващо, отворил хищната си човка, сякаш се кани да й каже нещо. Има едно детско стихче за подобни птици в пай. Не. Не точно. В стихотворението се говореше за двайсет и четири коса. Гарваните са прекалено заплашителни и жестоки. Повече подхождат за по-тъмните краски на някоя вълшебна приказка — където да правят компания на вълци и вещици.

Когато влиза в отделението на Виола, не се стърпява и поглежда към отсрещното легло, доволна, че старицата изглежда заспала. Облекчението й прераства в ужас, когато зърва Виола. Сестра й лежи на възглавницата със затворени очи, към нея е прикачен сърдечен монитор. В ръката й са забили нова система. Докато Изолта приближава, Виола започва да кашля — кух, режещ звук.

— Какво е това? — прочиства гърлото си Изолта и посочва към системата и към мигащия апарат. — Да не би сърцето ти отново да ти прави номера?

Виола поклаща глава.

— Кръвното ми е ниско. Просто го следят.

— Тази кашлица ми звучи гадно. — „Трябва да запазя спокойствие“, мисли си Изолта. Но страхът вече изтласква насила въздуха от дробовете й, кара собственото й сърце да забие учестено.

— Най-обикновена кашлица — дъхът на Виола е леко свистящ, — развила съм някаква тъпа белодробна инфекция.

Изолта се чувства брутално цяла, упорит боец. Сестра й сякаш е безплътна. Прилича на сянка — въздух и дух. Синкавата й кожа, подобно на мрежа, придържа топящите се кости едни към други. Виола страда като древна светица.

— Не! — вика високо Изолта. Не е имала намерение да го прави.

Виола озадачено я поглежда.

— Това не ми харесва. — Изолта ръкомаха, после ръцете й увисват безпомощно от двете й страни. — За бога! Виола! — Гласът й пресеква. — Защо го правиш? Защо?