Саския Сарджинсън - Близначките

— Мъртва е, скъпа. — Лицето на Хети се притискаше плътно към моето. Меката й напудрена кожа се намокри от сълзи. — Трябва да отида и да я видя… да я идентифицирам. Но съм сигурна, че е тя. Толкова съжалявам.

Почувствах как нещо се стяга около сърцето ми. Не можех да продумам. Протегнах ръка към Изи и тя мълчаливо я пое. Увесих се на живата топлина на пръстите на сестра ми. Полицаите в тъмни дрехи със сребърни копчета стояха на прага и говореха с ниски, сериозни гласове. Изи ме дръпна настрана и двете клекнахме зад кухненската врата.

— Дошли са да ни отведат — измърмори уплашено тя.

— Не се страхувайте. — Хети ни повика да излезем от скривалището си. — Никъде няма да ви отведат. Ще дойдете у дома с мен — добави тя, притискайки ни рязко към гърдите си. Озовахме се хванати между замръзналите планини на гърдите й, а твърдите кости на някакво странно бельо се забиха в страните ни.

Две седмици по-късно се озовахме натъпкани на задната седалка на минито, а кучетата с остри нокти пристъпваха по краката ни. Котката, затворена в картонена кутия, мяучеше тихо и гърлено. Колата беше пълна с куфарите ни и с дъха на кучета.

Оставихме къщата празна и заключена. Знаехме, че повече никога няма да я видим.

Валеше като из ведро. Чуваше се скрибуцането на чистачките по предното стъкло и съскането на гумите по лъскавото шосе. Хети се прегърби над волана. Отсрещните фарове осветиха косата й и образуваха ореол от светлина. Косата й беше къса и остра — не като копринените плитки на мама. Пръстите ми копнееха да се увият около бледите кичури на майка ни и да ги погалят.

Мислех за Джон. Не знаех дали ще го видя отново. Гърдите ме боляха, сякаш върху тях се беше стоварила някаква тежест, която ме премазваше. Притиснах лице към мускулестия врат и клепналите уши на едното куче, намокрих го със сълзите си.

Навън беше тъмно като в рог. Фаровете блестяха и се размазваха, караха ме да присвивам очи насреща им. Двете с Изи стояхме близко една до друга; дъхът й излизаше от нея и се вливаше в мен. Отпуснах глава върху рамото й и то леко се помръдна, за да се пригоди към тежестта ми. Имах нужда да я докосна, да се уверя в еднаквостта ни.

Не знаех към какъв живот пътуваме. Бях виждала единствено Британския музей и Ливърпул Стрийт, анонимни шосета и лъскави магазини. Спомнях си черните таксита и червените автобуси. Не бях харесала Лондон, когато мама ни заведе там; стените прерязваха светлината и тротоарите нараняваха стъпалата ми.

Гората вече беше далеч зад нас. Докато Хети ни откарваше в нощта, чувствах, че всичко, което бях познавала, пропада и изчезва подобно на колети, изсипали се от задната част на камион и пръснали се по тъмния асфалт.

— Казах ви вече — уморено обясни Майкъл, — ако видите Черния демон, трябва да кажете името му на глас. Извикайте го високо, разбирате ли? То ще ви предпази. Всеки го знае.

Изи ме погледна. Знаех, че се чуди дали близнаците не ни залагат капан, дали не се майтапят с нас. Момчетата бяха толкова земни, така неразривно свързани с всекидневната и физическата точност на този свят, че беше трудно да се повярва, че имат своя собствена магия. Остроумието им, изострено от иронията, винаги беше пресметнато така, че да издърпа килимчето под краката ни, да ни хвърли в объркване.

— Какво имаш предвид — попита предпазливо Изи, — като казваш, че трябва да извикаме името му?

— Имената са като… ами не знам — Майкъл се почеса по главата — … притежават сила.

Изи зарови върха на обувката си в тревата. Раменете й упорито се свиха напред, очите й го отбягваха. Мълчеше.

— Няма как да го разберете — въздъхна Майкъл, подритвайки един камък по пътя. — И без това не сте оттук. — Погледът му беше лукав, насочен скришом към Изи.

Камъкът направи три широки подскока през шосето, по-малките камъчета се разлетяха настрани, след него се надигна почти невидима миниатюрна прашна буря.

— Оттук сме — натъртих високо, — живеем тук.

— Мама казва, че човек е от селото само ако дядото на дядото на дядото му е роден тук. — Джон вдигна камък, прицели се, отметнал ръка назад, огледа с присвити очи шосето.

— Нашата майка пък казва, че човек е от мястото, където е сърцето му — възрази Изи.

Джон запрати камъка. Улучи една бразда и падна с потракване едва на няколко метра от нас. Майкъл се изсмя.

— Както и да е — рече той, — идвате ли, или какво?

Изи сви устни, сякаш щеше да изсвири, почеса се по главата, сви рамене и ме погледна.