Саския Сарджинсън - Близначките

— Да? — изръмжа.

Джуди примигна, придърпа надолу смачканите си дрехи, прикри бледия си корем. На шията си имаше гадна синина. Прошепна нещо в ухото на момчето и то се засмя, притисна я още по-плътно, дебелите му пръсти се плъзнаха под потника й с гол гръб. Отвратена се обърнах.

Навън, под една ярка лампа, стоеше група момчета с бирени бутилки в ръце. Около главите им кръжаха нощни пеперуди.

— Ой, близнета, тази вечер не съм си взел полагаемото се — извика ни едно от тях. — Искате ли да дойдете с мен зад колибата? — Последваха кискане и побутване.

— Не е ли малко кльощава?

Изохках и стиснах Изи за ръката. Тя отвърна на стисването. Закрачихме бързо по тъмната алея, широко отворили очи в тъмното. Музиката ни последва, но леко заглъхна. Нервно погледнахме назад. Жълтият потник на Изи блестеше. Чух стъпки, тежко дишане.

— Бягай! — изкрещях и хукнах в тъмното.

Но гласът на Майкъл ни повика.

Момчетата ни настигнаха, краката и ръцете им се огъваха под ярки ъгли.

— Останахте там вътре цяла вечност — отбеляза Майкъл. Едва виждахме очертанията му: сива форма под звездите, която приближаваше към нас. — Бас държа, че ти се натискаше с Уилям Гибънс. А ти — с Робърт Бор.

Чух как Изи го плясва по ръката. Остро, не закачливо.

Бях доволна, че е тъмно. Срамувах се от лъскавите лилави сенки върху клепачите ми и от късата пола. Думите „натискаше се“ увиснаха във въздуха.

— Беше досадно — казах.

Обонянието ми, изострено от тъмнината, беше доловило миризмата на Джон. Стоеше наблизо, пръстите ми можеха да го докоснат. Вдъхнах дълбоко топлината на мъх, острия мирис на живо дърво и счупени клонки. Миришеше на гората; и този аромат сякаш ме обгърна, погали ме с пръсти, леки като пера. Идеята за натискане ме изнервяше и караше устата ми да пресъхва. Изкикотих се задавено, после бързо потиснах смеха си и се замолих никой да не ме е чул.

— Сестра ви е лъжкиня! — Гласът на Изи звучеше яростно. — Накара ни да я придружим и после ни заряза. — Чувах как гневът се събира в гърлото й, как стяга гласа й.

— Не знам защо изобщо отидохте — каза спокойно Джон. — Единственото, което Джуди искаше, беше да се сваля с Кевин Кери.

В тъмнината изскочи фар, чухме познатия задавен звук на веспата. Майка ни се появи като рицар в блестящи доспехи. Тревогата ми изчезна, раменете ми се отпуснаха от облекчение. Дори не ми пукаше дали ще е ядосана.

— Очаквах да сте се върнали отдавна — каза тя.

Изгледа момчетата, които примигваха на внезапната светлина.

— Казах на онова момиче да ви върне в десет часа. — Даде газ. — Скачайте зад мен. — Вгледа се по-отблизо в нас. — В какво, за бога, сте облечени? Приличате на проститутки.

Момчетата пристъпваха от крак на крак със сведени към земята очи.

— Довиждане — извикахме в тишината.

Седях отзад, прегърнала майка си, притиснала буза към гърба й. Музиката продължаваше да кънти в черепа ми. Скутерът рязко се разтрисаше на завоите, подскачаше над калта. Отпред притичваха зайци, очите им приличаха на светещи циферблати в тъмното. Прозях се. Спомних си странното прилепване на устата на Джуди към тази на момчето, извивките и слюнката по притиснатите устни.

Жената си е тръгнала заедно с количката си. Пациентите са изчезнали обратно в леглата си. Мраморната хартия остава да съхне на пода. Вече е загубила лъскавината си, цветовете стават по-убити и потъмняват в мътни тонове. Тъжно ми е за загубата на мократа яркост. Оглеждам се за детето; но него също го няма.

Отсреща Джъстин прилича на неподвижен вързоп под завивките. Напоследък спи през по-голямата част от деня. Вече няма плетене. Лежи на възглавницата си със затворени очи. Страните й са хлътнали, покрай тънките й устни витае сянката на смъртта. Виждам лъскавината на скалпа й през кичурите тънка, измокрена с чай коса. Една минаваща сестра се спира да погледне таблицата в долната част на леглото й. За момент се намръщва, после я връща обратно.

Ще ми се Изолта да дойде. Искам да говоря с нея. Имам толкова неща за казване. Не мога да подредя думите си. Не знам как да започна. По време на терапиите също се мъча да съставям изречения. Дори отговорите от една дума са мъчителни.

— Така, Виола — каза доктор Фивър, като се наведе по-ниско към мен, — каква е според теб разликата между храненето с тръба и през устата?

— Трябва да дъвчеш и да преглъщаш, когато попадне в устата ти — отвърнах след известно време.

— Да. — Психиатърката беше търпелива. — Но как те кара да се чувстваш това? — Погледна ме с надежда над рамките на очилата си. — Там е разликата, нали? Как те кара да се чувстваш, Виола?