Саския Сарджинсън - Близначките

Докато лежах, си мислех за кучешката глава. Изглеждаше ми като най-лошия вид знамение. Какво точно предизвестие можеше да ни носи? Изи не знаеше.

— Не разбирам — беше всичко, което каза, след като беше надникнала в дървото. И кихна.

На момчетата им отне цяла вечност да оглеждат главата. Казаха, че не е на Черния демон, той не можел да бъде уловен. Тази там била принесена в жертва от вещици. Най-обикновено куче, значи, някакво бездомно псе или може би цигански мелез, хванато и завлечено в гората посред нощ. Представих си момента, в който са прерязвали гърлото му. Вратът, отметнат назад, острието, разрязващо вената. Внезапно потрепване и кръв, плиснала по листата на бодливата зеленика, доверчивите кучешки очи, замъглени и празни.

— Но защо?

— Стари обичаи. — Майкъл сви рамене. — Не знам — хората идват отдалеч, за да извършват ритуалите си. — Изглеждаше объркан. — Горите са магически.

Говореше на мен. Той и Изолта продължаваха да избягват директната комуникация. Тя клечеше до основата на дървото и разглеждаше останките от малък огън, които не бяхме забелязали по-рано. Кръг от студена пепел. Тя я разрови с пръчка, отказвайки да вдигне поглед. Знаех, че ми е ядосана, задето ги бях извикала.

Аз обаче останах доволна, когато видях Джон да си проправя път сред къпинака към нас с пръчка в ръка.

— Много ли вещици има? — попитах, оглеждайки гъсталака от храсти и обвити в плевели дървета.

— Много — отвърна Джон. — Нали знаете голямата къща, в която работи мама? Тя твърди, че там има специални „вещерски знаци“, издълбани в таваните. От стари времена. Но и сега има живи вещери. Забили сме подкова над вратата ни, за да ни предпазва от тях. Старецът Брабън има една бутилка, заровена под дюшемето, в която са напъхани кичури човешка коса и останки от мъртво пиле.

Двете с Изи вярвахме във вещици. Но нашите идваха от страниците на книгите. Те бяха същества, очертани с мастилени линии, и принадлежаха към друг свят. Усещахме ги в тъмното, в моментите между събуждането и заспиването. Но вещерите, за които говореха момчетата, бяха почти толкова нормални, колкото фермерите или млекарите. Можеха да са хора, които познаваме. Тези вещери дишаха същия въздух като нас. Идваха, промъквайки се през горите, прерязваха гърлата на кучета и палеха огньове в корените на зелениките.

— Главата е знак — каза Изи, като изтри праха от джинсите си.

Започнахме да кроим планове да следим вещерите. Можехме да спасим следващата им жертва. Щяхме да я откараме у дома и тя щеше да стане наш домашен любимец, рошавият му врат щеше да е защитен под нашите добри ръце.

— Това е ужасно — възкликна Изи. — Жестоко. — Кимнахме в знак на съгласие.

— Ще се върнем при пълнолуние — каза Майкъл.

Планът сближи Изи и Майкъл, покри болката подобно на пепел върху умиращи въглени.

В събота мама ни среса. Възлите коса се заплитаха в зъбите на четката и ние се съпротивлявахме, отмятайки глави. Но мама беше упорита. Дори успя да прокара мокра хавлиена кърпа през лицата ни. Застанали до веспата, хвърлихме монета, за да определим коя къде ще седи — десетте пенса полетяха високо в сутрешния въздух.

— Тура! — извиках. Изолта спечели. Получи мекото място зад мама.

Наблъскана в страничния яйцевиден кош, свита между тънките му стени от фибростъкло, трябваше да държа коленете си притиснати към гърдите, за да остане място за кошницата за пикник, едно вмирисано на мухъл килимче и хавлиите за плаж в краката ми. Мама караше бързо; вятърът свистеше около мен и аз подскачах при всяка неравност. Кошът беше толкова нисък, че гумите на камионите бяха на едно ниво с главата ми и тънки жилави клонки от платното шибаха по предното стъкло.

Пристигнахме рано на мястото на срещата — колибата на спасителя в края на крайбрежната улица — и повлякохме кошницата и килимчето по поддаващите под краката ни купчини чакъл към морето. Беше в началото на лятото. На брега се виждаха купчини водорасли, бледозелени и гумени на допир. Върху вълните и каменистия плаж се плъзгаше хладен бриз, раздвижваше белите венчелистчета на лайката и караше голите ни ръце да настръхват.

Морето беше мрачно, вълните се разбиваха в брега. На хоризонта се бяха насъбрали облаци, големи и тъмни, носещи заплаха за дъжд. Не беше най-подходящият ден за пикник. Мама запази доброто си настроение, извади кутиите с храна от кошницата, опъна килимчето и го затисна с тежки камъни в краищата. Свалихме капаците от консервите и вдъхнахме дълбоко аромата на панирана шунка, сирене и зрели домати. Изглежда, беше похарчила пари колкото за цяла седмица. Устите ни се наляха със слюнка.