Саския Сарджинсън - Близначките

— Вижте — кимна Изолта към къщичката на спасителя. — Това те ли са?

Към нас през чакъла крачеше висок мъж. Вятърът отвяваше назад рядката му коса. Оплешивяващото му чело лъщеше. Светлината се отразяваше в очилата му, прикриваше очите му. Беше облечен в бежов костюм, намачкан и широк. Държеше някакво дете за ръката. Момиченцето се плъзгаше до него, дългите му кафяви плитки се люлееха зад раменете.

— Къде е жена му? — попита подозрително Изолта.

— Шшт. — Мама се намръщи, изправи се на крака, приглади полата си с длани. — Казах ви. Вдовец е. — Махна на приближаващата двойка. — Скочете, момичета. Поздравете — изсъска, после пристъпи напред и ги посрещна с приповдигнат празничен глас: — Здрасти! Пристигнахте! Прекрасно!

Обърна се към нас с умолителна усмивка.

— Момичета, това са Франк и Поли. — Тя бързо докосна развятата си от вятъра коса. — А това са моите дъщери, Изолта и Виола. — Франк се усмихна и ни възнагради с разбираща усмивка, очите му се разшириха от объркване. — Мили боже! Еднакви като две капки вода. Каква е тайната? — Той побутна очилата на носа си. — Как ги различаваш? — Усмихна се широко, доволен от шегата си.

Зачаках го да отбележи, че аз съм по-дебелата. Очите му се задържаха върху мен и разбрах, че си го мисли. Смехът на мама беше остър и пресилен.

— О, ще видите колко са различни, щом веднъж ги опознаете.

Гледахме втренчено бащата и дъщерята. Лицето на Франк, което сякаш нямаше кости, ме караше да си мисля за лошо направените модели от пластилин. Почесах се по пищяла с обутото си в сандал стъпало. Момичето, Поли, ни зяпаше с интерес. Имаше вид на добре гледано дете, закръглените му ръце плачеха да бъдат ощипани.

— Аз съм на седем — заяви тя.

Намръщихме се.

Мама отново се засмя.

— Близначките са с вързани езици, Поли. Не им обръщай внимание.

Поли леко присви очи, докато разглеждаше едната от нас, после другата.

— Имате лунички — рече най-накрая. — Също като мен.

Не бяхме съгласни, че споделяме тази обща черта, въпреки че кожата й беше обилно посипана с лунички. Малки кафяви петънца оцветяваха лицето й, а по носа й се сгъстяваха. За разлика от нашите, нейните очи бяха кафяви. Почти черни, така че ирисите и зениците се сливаха в една и съща тъмнина. Кожата под луничките беше тънка и осеяна със сини венички.

— Храна! — пропя високо мама. — Да се нахраним.

Насядахме в полукръг върху килимчето, задъвкахме сандвичите, чупехме нарязаните на пръчици моркови. Мама напълни две чаши с вино за нея и Франк. Той отпиваше прилежно, с контролирани глътки, а устните му, подобни на устни на стара мома, се сбръчкваха около ръба на чашата. По нас пробягваха сенки, хвърляни от бързо движещите се облаци и птиците. Докато отхапвах от сандвича си с яйце, схрусках нещо остро сред лепкавата плънка — черупка от мида. Разпадна се на пясък между зъбите ми. Обърнах се да изплюя хапката, но срещнах немигащия поглед на Поли. Бързо преглътнах, задавих се и така се закашлях, че очите ми се замъглиха от сълзи.

— Сложи си ръката пред устата — скара ми се мама. — Искаш ли кейк, Поли? — Мама й подаде чиния, в която имаше парчета кейк „Батенберг“. Купен от магазина, ужасно розов и жълт, лепкав и вкусен.

Поли поклати глава.

— Не, благодаря.

— Поли не яде бадеми — обясни тихо Франк. — Алергична е към ядки.

Токът ни беше спрял по средата на приготвянето на дунапренената торта „Виктория“ с горски плодове. Блатовете се бяха свили в лепкава каша и нямаше никаква надежда да ги спасим. Тъй като нямаше време да се започва отново, мама се предаде пред молбите ни да купим нещо от магазина. Копнеехме за вкуса на шахматния „Батенберг“ и слоевете му марципан. Майка ни се поколеба, погледна несигурно към нас, после върна кейка обратно в кутията и затвори капака. Отворихме уста да протестираме, но погледът, с който ни изгледа, ни накара да ги затворим отново.

— Майка ви каза, че сте на дванайсет? — обърна се Франк към една от нас. Тонът му беше енергичен и приятелски. Беше накапал панталоните си с майонеза. Мазнината се разля в малко петно.

Кимнахме, застанали нащрек.

— Харесва ли ви да ходите на училище?

Едва забележимо помръднахме глави.

— Мисля, че щеше да им харесва повече, ако приятелите им бяха в същия клас, но момчетата са в основното училище, нали? — бързо отвърна мама и ни озари с ярка усмивка.

Франк повдигна вежди.

— Приятелки с момчета, а? — Шеговита изненада.

— Друга двойка близнаци — засмя се мама, — какви бяха шансовете?