Саския Сарджинсън - Близначките

— Извинявай. Изгубихме се — прошепна Изи, плъзвайки ръка надолу. — Извинявай.

Пръстите й стиснаха моите.

Легнахме си, без да вечеряме. Кухненската врата шумно се затръшна зад гърба ни.

Изи ме погледна.

— По лицето ти има отпечатъци. — Приближи и внимателно ме докосна. Усетих миризмата й — на солен въздух, пушек и едва доловими следи от влажна кула, виждах луничките по кожата й, всяка отделна кафеникава капчица. — Боли ли?

Поклатих отрицателно глава.

Не исках да мисля за това. До този момент мама никога не ни беше удряла. Исках да се престоря, че не се е случило. Но продължавах да виждам лицето й. Все едно се беше разплела като плетка пред нас, загубвайки същността си сред обърканите конци, беше станала гола и непозната. Вместо това насочих мислите си към момчетата.

Бяхме виждали баща им само два пъти. Беше шофьор на тир. Когато чуеше шума от двигателя на камиона, Линда ни изпращаше да си ходим. Накланяше глава настрана, вслушваше се, очите й се смаляваха и придобиваха стъклено изражение.

— Най-добре да си вървите, момичета — казваше и ни побутваше към вратата.

Хуквахме, щом чуехме съскането на спирачките зад гърбовете си, усещахме тежкия тътен на гумите под краката си. Когато той си беше у дома, ни беше позволено да сме там, стига да си беше легнал; тогава всички трябваше да пазим тишина. Дори звукът на телевизора се намаляваше. Но веднъж влязохме в дневната и го заварихме пльоснат на дивана с бира в ръка. Замръзнах на място, затаих дъх. Беше мъж-гигант, с розови бузи и удивително червена брада. Изгледа ме накриво, сякаш бях паяк, изпълзял от някоя пукнатина.

— Какво зяпаш? — изръмжа той и пръстите му се свиха в груб юмрук.

Докоснах леко страната си. Сетих се за синините на момчетата. Сега това беше общото между мен и тях. Не между нас двете с Изи и тях. Само между мен и тях. Следите върху кожата ми ме отличаваха. Имах чувството, че съм се озовала в някакъв таен клуб: специално място, изпълнено с достойно мълчаливо страдание. Мислех си за Джейн Еър, за Хийтклийф — като деца и двамата са били бити и тормозени.

— Предполагам, че въпреки това ще си получат боя. — Навлякох нощницата през главата си. — Нали сутринта ще трябва да се приберат вкъщи.

Изи сви рамене.

— Може би утре баща им ще е потеглил с камиона за някъде.

Дясната ми страна и ухо продължаваха да парят. Сякаш пръстите на мама бяха останали там и ме докосваха. Сега тя сигурно съжаляваше. Представих си я как се извинява, как моли за прошка. Лежах будна до сестра си, заслушана в тихото й дишане, в лекия шум от заседнала слюнка в гърлото й, в издишването на сънищата й. Понякога се чудех дали сънуваме едни и същи сънища. Струваше ми се невъзможно да се движим из различни светове, докато лежахме една до друга. Мислех, че трябва да се срещнем някъде по средата — в сънното пространство; представях си как летим към сънуваните пейзажи, махайки една на друга. Но през въпросната нощ тя беше заспала, а аз не мигнах. Почувствах се празна от самота. Замислих се дали да не я събудя. Сложих длан върху ръката й, тънка и крехка. Не я раздрусах. Знаех, че ще я ядосам.

Тръгнах към светлината на кухнята, надолу по скърцащите извити стълби, въоръжена със старото извинение, че ми се пие вода. Ръцете ми бяха охлузени от въжето. Държах ги настрани от нощницата си. Бях готова да се оттегля, ако усетех, че мама иска отново да ме зашлеви. Босите ми стъпала стъпваха безшумно, влязох предпазливо в стаята.

Мама беше превита на две над масата, до ръката й стоеше празна чаша. Беше подредила медни и сребърни монети в три малки купчинки. Видях отворена тетрадка и изоставен молив. Гневни заврънкулки по листа. Задачи ли беше решавала? Плачеше беззвучно. Когато ме видя, бързо изправи гръб, изтри очи и посегна да ме придърпа към себе си. Лицето й приличаше на сгърчена подпухнала маска. Изтърпях прегръдката й, заключена здраво в ръцете й, вонящият й на вино дъх се лепеше по косата ми.

— Съжалявам, Виола. Съжалявам. — Прегърна ме още по-плътно, гласът й трепереше, гърдите й се тресяха. — Разбираш ли, не знам какво да правя.

И изведнъж аз също се разплаках, обвила ръце около шията й, притиснала страна към носа й и ухо — към устните й.

През тухлите и мазилката, през тапета на цветя, покриващ стената на спалнята ми, долитат приглушени ридания. Сестра ми, която е спала с мен, откакто се помня, с увити около моите крайници, плаче в леглото си от другата страна на стената.

— Ето, момичета. — Хети беше отворила двете врати. — Всяка може да си избере стая.